Читать «Не и вестителя» онлайн
Роджър Зелазни
Роджър Зелазни
Не и вестителя
В една по-ранна моя колекция — „Последният защитник на Камелот“ — споменах, в представянето на „И ето идва силата“, че написах три разказа, един след друг в един особено навъсен ден, само за да занимавам с нещо мозъка си: този, онзи и „Божествена лудост“. Там също така казах, че съм включил „Божествена лудост“ и този разказ в една още по-ранна колекция — „Вратите на лицето му, лампите на устата му и други истории“. Впоследствие получих от предани читатели множество отзиви — най-първият, от които от Джим Бърк от Уичита (Здрасти, Джим) — в които те казваха, че „Не и вестителя“ не е била включена в по-ранната — Вратите — о, по дяволите! Проверих. Беше изминало много време. Бяха прави. През всичките тези години съм живял като в рая на глупците, убеден че разказът ми е там някъде по света и дава приноса си в почистването на околната среда или нещо такова.
Предполагам, че история, написана за да държи настрана нечий мозък от скапаната реалност, е също вид вариация на играта на съзидателния импулс…
Старецът слизаше от планината, понесъл кутията, мина по пътеката към морето, спря, облегна се на бастуна си и застана на място за да погледа група мъже заети да палят къщата на съседа си.
— човече, кажи, — попита той единия от тях, — защо палите къщата на вашия съсед, която, съдейки по лаенето и писъците, все още съдържа вашия съсед, както и неговото куче, жена и деца?
— Защо да не я изгорим? — попита мъжът, — Той е чужденец, чак отвъд пустинята и изглежда по-различно от всички ни. Това се отнася и за кучето му, което е различно от нашите кучета и лае с чужд акцент, и за жена му, която е по-хубава от нашите жени и говори с чуждестранен акцент и децата му, които са по-умни от нашите, и говорят като родителите си.
— ясно, — каза старецът и продължи по пътя си. По кръстопътищата срещна сакат просяк, чиито патерици някой бе запратил високо на едно дърво. Мушна клоните с тояжката си и патериците паднаха на земята. Той ги подаде на просяка.
— Разкажи ми, братко, как така се озоваха патериците ти тъй високо на дървото. — каза.
— Момчетата ги захвърлиха там. — отвърна просякът, намествайки се и протягайки ръка за милостиня.
— Защо го направиха.
— Скучно им беше. Досадили на родителите си с въпроса: „Ами какво да правя сега?“, докато накрая някой или друг родител им предложил да поспортуват с просяка на кръстопътя.
— Подобни игри ми се чинят недотам възпитани. — каза старецът.
— Вярно, — каза просякът, — но за нещастие едно от по-големите момчета им намери момиче и сега са из поляните и се забавляват с нея. Ако се заслушаш внимателно, ще чуеш писъците й. В момента, разбира се, малко са позаглъхнали. Да бях млад и здрав, можеше и аз да взема участие!
— ясно. — каза старецът и се обърна да си ходи.
— Милостиня! Милостиня! Нямаш ли нещичко в кутията, дето я носиш? Не можеш ли да отделиш нещичко за бедния сакат просяк?
— Можеш да получиш благословията ми, — каза старецът, — но в тази кутия няма подаяние.
— Плюя на аз на твойта благословия, дърт пръч такъв! Никой не яде благословии! Дай ми храна или пари!
