Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 83

Баща ни се изправи до нас с кол в ръка.

— Благодаря ти, Стефан, че доведе шерифа. Постъпи правилно. За разлика от брат си. — Баща ни посегна към него и аз ахнах, очаквайки пак да го удари. Но вместо това той само протегна ръка на брат ми. — Хайде, Деймън, ставай.

Деймън отблъсна подадената му ръка. Сам се надигна и изтри кръвта от главата си с опакото на ръката си.

— Деймън, изслушай ме — продължи баща ни, без да обръща внимание на неприкритата омраза, изписана по лицето на Деймън. — Ти си омагьосан от демон… от онази Катрин. Но сега тя ще изчезне и ти ще се завърнеш в лоното на правата вяра. Аз проявих милост към теб, но тези хора… — Махна с ръка към прозореца, под който се беше струпала разгневена тълпа.

— Тогава ме остави да ме убият — изсъска Деймън, преди да изскочи като побеснял през вратата. На излизане ме блъсна силно с рамо и в следващия миг се понесе надолу по стъпалата.

От вътрешността на стаята долетя агонизиращ писък.

— Шерифе? — извика баща ми, като разтвори широко вратата към стаята на Катрин. Ахнах. Там беше Катрин, с кожен намордник на лицето. Белите й ръце и крака бяха здраво завързани.

— Готова е — обяви шерифът със суров тон. — Ще я отведем във фургона и ще я добавим в списъка. Гилбърт взе компаса и сега търси с него вампирите в града. До края на деня ще прочистим града от тази напаст.

Катрин впери отчаян поглед в мен, с неизказана, но сърцераздирателна молба в очите си. Но какво можех да направя? Тя вече беше изгубена за мен.

Обърнах се към стъпалата и се втурнах надолу.

27

Изскочих на поляната. Навсякъде горяха огньове. Забелязах, че бараките на прислужниците бяха целите в пламъци. Засега главната къща изглеждаше незасегната, но кой знаеше докога ще оцелее? И в гората зърнах да се извисяват езиците на пламъци. Някаква многобройна група се беше събрала около полицейския фургон. Но аз исках единствено да намеря Деймън. Накрая забелязах фигура в синьо палто да тича към езерото. Обърнах се и се втурнах след нея направо през полето.

— Стефан! — чух някой да ме вика и се спрях, като трескаво се огледах. — Насам! — Обърнах се и видях Джонатан Гилбърт, с див поглед, застанал на края на гората, с лък и стрела в едната си ръка и с компаса си в другата. Джонатан сведе поглед към своя апарат. — Има вампир в гората. Моят компас ми го посочи, но ми е нужна помощ за огледа.

— Джонатан! — провикнах се задъхано. — Не мога… трябва да намеря…

Внезапно видях как нещо бяло проблесна от гората. Джонатан се обърна и вдигна лъка до рамото си.

— Кой е там? — извика с глас, отекващ като бойна тръба. И още в следващата секунда пусна стрелата. Видях началото на дъгата, която тя описа, преди да изчезне в мрака. После чухме писък, последван от шума на падането на нещо тежко.

Джонатан се втурна към гората и аз чух продължително, глухо стенание.

— Джонатан! — изкрещях му като обезумял, сетне се заковах на място. Видях го да коленичи край просната на земята фигура. Той се извърна с просълзени очи.