Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 5

— Сигурен съм, че тя няма да пострада — уверих я разпалено с намерението да я успокоя. — В крайна сметка нападенията са били във фермите, а не в града.

— Стефан? — попита госпожа Картрайт със същия писклив глас, с който някога се караше на двама ни с Деймън, задето си шепнем по време на църковната служба. Лицето й бе изкривено в гримаса, сякаш току-що бе смукала лимон. — Не мислиш ли, че Розалин е особено красива днес?

— О, да — бодро излъгах аз. Розалин носеше скучна кафява рокля в тон с пепеляворусата й коса. Широки къдри падаха върху кльощавите й рамене. Одеянието й бе в рязък контраст с дъбовите мебели, столовете и креслата, тапицирани в златист брокат и тъмните ориенталски килими, покриващи от край до край блестящия дървен под. В противоположния край на салона, върху мраморната полица над камината, се мъдреше портретът на господин Картрайт, който се взираше в мен със строго изражение на ъгловатото си лице. Огледах го с любопитство. За разлика от съпругата си, която беше доста пълна, с кръгло червендалесто лице, господин Картрайт беше призрачно блед и мършав — с леко опасно изражение, като лешоядите, които миналото лято бях видял да кръжат над бойното поле. Имайки предвид родителите й, Розалин всъщност изглеждаше удивително добре.

Бъдещата ми годеница се изчерви. Аз се размърдах притеснено на ръба на стола, усещайки острите ръбове на кутийката с бижуто, пъхната в задния ми джоб. Миналата нощ, когато сънят бягаше от очите ми, го погледнах. Тутакси го познах. Представляваше пръстен с изумруд, опасан от диаманти, изработен от най-прочутия бижутер във Венеция, който майка ми носеше до деня на смъртта си.

— И така, Стефан, какво мислиш за розово? — попита Розалин, изтръгвайки ме от спомените.

— Съжалявам, какво? — примигнах объркано.

Госпожа Картрайт ме стрелна раздразнено.

— Розово. За вечерята следващата седмица. Много мило от страна на баща ти да я организира — промълви Розалин с пламнало лице, забила поглед в пода.

— Мисля, че розовото ще ти стои прекрасно. Всъщност ще бъдеш най-красивата, каквото и да облечеш — заявих вдървено като актьор, декламиращ репликите си от пиеса.

Госпожа Картрайт ми се усмихна одобрително. Кучето изтича при нея и скочи на възглавницата до лакътя й. Тя го погали по козината.

Внезапно стаята ми се стори гореща и задушна. Тежките ухания на парфюмите на госпожа Картрайт и Розалин ме замаяха. Погледнах крадешком към античния часовник в ъгъла, явно принадлежал на някой от дядовците в семейството. Бях прекарал тук петдесет и пет минути, а ми се струваха като петдесет и пет години.

Изправих се. Краката ми трепереха, а коленете ми се огъваха.

— Беше ми много приятно да ви гостувам, госпожо Картрайт и госпожице Картрайт, но не бих искал да ангажирам целия ви следобед.

— Благодаря ти — кимна госпожа Картрайт, без да става от дивана. — Мейси ще те изпрати. — Повдигна брадичка към прислужницата си, която дремеше над плетката.