Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 48

— Шшт. Шшт — зашепна тя, сякаш бе майка, успокояваща детето си.

— Не! — креснах и вдигнах ръка. Нямаше да й позволя отново да ме омае. — Ти си вампир. Ти си убила Розалин. Ти избиваш хората в града. Ти си злото и трябва да бъдеш спряна.

Но после видях очите й, големите й, блестящи, сякаш бездънни очи. И млъкнах.

— Не се боиш — повтори Катрин.

Думите отекнаха в съзнанието ми, заподскачаха наоколо и накрая заседнаха там завинаги. Така и не проумях как или защо стана така, но в най-съкровените дълбини на сърцето си въобще не бях изплашен. Ала все пак…

— Ти обаче си вампир. Как мога да понеса това?

— Стефан, сладък мой, изплашен Стефан. Всичко ще се нареди. Ще видиш, че ще бъде наред. — Обгърна брадичката си с дланите ми и се надигна на пръсти за целувка. На слънчевата светлина зъбите на Катрин изглеждаха дребни и бели като бисери. По нищо не приличаха на подобията на кинжали, които бях видял през нощта. — Та това съм аз. Аз още съм Катрин — довърши тя с усмивка.

Насилих се да се отдръпна. Искаше ми се да вярвам, че всичко си беше същото, но…

— Мислиш си за Розалин, нали? — попита Катрин. Забеляза сепнатото ми изражение и поклати глава. — Естествено е да си мислиш, че бих могла да съм го направила, като се има предвид каква съм, но ти се кълна, че не съм я убила. И никога не бих го сторила.

— Но… но… — подех.

Катрин притисна пръст към устните ми.

— Шшт. Аз бях с теб тази нощ. Помниш ли? Аз съм загрижена за теб, както и за тези, които обичаш. Не зная как е умряла Розалин, но който и да го е направил — гневна искра проблесна в очите й, които, едва сега осъзнах, бяха изпъстрени със златисти точици — петни името ни. Ти може да се страхуваш да излизаш през нощта, но аз се страхувам да излизам през деня, за да не ме вземат за някое от онези чудовища. Може да съм вампир, но имам сърце. Моля те, повярвай ми, сладки Стефан.

Отстъпих крачка назад и хванах главата си в ръце. Виеше ми се свят. Слънцето едва бе започнало да се надига над хоризонта, но бе невъзможно да се каже дали мъглата го скриваше или денят щеше да е облачен. Също като с Катрин. Красивата й външност прикриваше истинската й същност и бе невъзможно да се каже дали е добра или зла. Отпуснах се тежко върху леглото. Не исках да си тръгвам. Но не исках и да оставам.

— Трябва да ми вярваш — продължи Катрин, приседна до мен и притисна длан към гърдите ми, за да усети туптенето на сърцето ми. — Аз съм Катрин Пиърс. Нищо повече, нищо по-малко. Аз съм момичето, което ти следеше по цели часове още откакто пристигнах тук преди две седмици. Това, което ти признах, не означава нищо. То не променя това, което чувстваш ти, това, което изпитвам аз, което може да съществува помежду ни — додаде тя, като премести ръката си от гърдите ми към брадичката ми. — Разбра ли? — попита с напрегнат глас.

Погледнах големите кафяви очи на Катрин и осъзнах, че е права. Трябваше да е.