Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 46

— Катрин ви очаква — рече прислужницата и тъмните й очи блеснаха дяволито.

Взе фенера от масата и ме поведе нагоре по дървените стъпала до края на коридора на горния етаж.

Огледах се и си припомних как с Деймън идвахме тук още когато бяхме малки, но се страхувахме да се качваме на горния етаж. Може би защото прислужниците все повтаряха, че това място било обитавано от духове или просто защото дъските по пода проскърцваха зловещо, но действително имаше нещо, което не ни позволяваше да се задържаме за дълго. Обаче сега тук живееше Катрин и за мен това бе най-желаното място на света.

Емили се обърна към мен, опряла кокалчетата на пръстите си до вратата. Почука три пъти. После отвори вратата.

Прекрачих предпазливо прага. Дъските на пода заскърцаха, щом Емили изчезна надолу по коридора. Стаята, в която ме покани, беше скромно обзаведена: легло с метални табли, покрито със семпла зелена кувертюра, шкаф в ъгъла, леген за миене на ръце и високо огледало с позлатена рамка.

Катрин седеше на леглото, с лице към прозореца и с гръб към мен. Краката й бяха подвити под късата й бяла нощница, а дългите й къдрици се стелеха по раменете.

Останах прав до вратата, загледан в Катрин, но накрая не издържах и леко се изкашлях.

Тя се обърна с весела искрица в тъмните, котешки очи.

— Тук съм — изговорих притеснено, пристъпвайки от крак на крак.

— Виждам — усмихна се Катрин. — Наблюдавах те, докато идваше. Не се ли страхуваш да излизаш след като падне мрак?

— Не! — отрекох, засрамен, че ме е видяла как се прокрадвам между дърветата като прекалено предпазлива катерица.

Катрин повдигна черните си вежди и протегна ръце към мен.

— Престани да се тревожиш. Ела тук. Ще ти помогна да забравиш грижите си. — Отново повдигна вежди. Приближих се до нея като в сън, коленичих на леглото и силно я прегърнах. Успокоих се веднага щом усетих тялото й в прегръдките си. Само да я докосна беше доказателство, че е истинска, че тази нощ е истинска, че нищо друго няма значение — нито баща ми, нито Розалин, нито призраците, за които хората от града бяха убедени, че бродят навън в мрака.

Имаше значение само това, че ръцете ми обгръщаха моята любима. Ръката й се плъзна надолу от раменете ми и аз си представих как влизаме заедно в балната зала в Деня на основателите. Ръката й се спря върху лопатката под рамото ми и усетих как ноктите й се забиха в тънката ми ленена риза. За част от секундата ми се яви видение как след десет години живеем щастливо, заобиколени от деца, изпълващи имението със смях и глъч. За такъв живот копнеех, сега и завинаги. Простенах от желание и се наведох над нея, като оставих устните ми да галят нейните, отначало съвсем бавно, както щяхме да го направим, когато обявим любовта си пред всички при нашата венчавка. След това продължих все по-силно и настойчиво, като устните ми се плъзнаха от устата й към шията, приближавайки снежнобялата й пазва.