Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 2

— Чу ли последната новина? — попита той, като заряза коня и се запъти към мен.

Простенах вътрешно. Поклатих глава.

— Не съм чел вестници. Какво става с генерал Грум напоследък? — поинтересувах се, въпреки че разговорите за войната ме караха да се чувствам неловко.

Робърт засенчи очите си с ръка, за да се предпази от палещото слънце, и поклати глава.

— Не, не става дума за войната, а за нападенията над животни. Хората от имението на Грифин са изгубили пет пилета. И всичките били с разкъсани шии.

Застинах, а космите на тила ми настръхнаха. През цялото лято от всички околни плантации докладваха за странни нападения над животни. Обикновено ставаше дума за малки животни, най-вече пилета или патици, но през последните няколко седмици някой — вероятно Робърт, след четири или пет чаши уиски — бе започнал да разнася слуха, че нападенията са дело на демони. Не им повярвах, но това беше поредното напомняне, че светът не е онзи, в който бях израснал. Всичко се променяше, независимо дали го исках или не.

— Може някое скитащо куче да ги е убило — предположих, като махнах нетърпеливо с ръка, повтаряйки това, което бях чул баща ми да казва на Робърт миналата седмица. Изви се вятър и конете нервно затропаха с крака.

— Е, тогава се надявам някои от тези скитащи кучета да не ти налети, докато яздиш сам всеки ден. — С тези думи Робърт закрачи към пасището.

Влязох в тъмната, прохладна конюшня. Равномерното дишане и пръхтене на конете тутакси ми подейства успокоително. Откачих четката на Мезаноте от стената и започнах да вчесвам гладката й, черна като въглен козина. Тя изцвили одобрително.

Точно в този момент вратата на конюшнята се отвори и влезе баща ми. Висок и едър мъж, той излъчваше такава сила и авторитет, че лесно стряскаше всеки, озовал се на пътя му. Лицето му бе прорязано от бръчки, които само засилваха властното му присъствие. Въпреки горещината бе облечен в официално утринно сако.

— Стефан? — извика баща ми и огледа конюшнята. Макар че живееше от години във Веритас, навярно само няколко пъти бе стъпвал в конюшнята. Предпочиташе конят му да го чака оседлан и готов пред вратата.

Подадох глава от клетката на Мезаноте.

Баща ми се запъти към задната част на конюшнята. Огледа ме от главата до петите и аз внезапно се засрамих, задето ме вижда потънал в пот и прах.

— За тази цел имаме коняри, момчето ми.

— Зная — промърморих, почувствал, че за пореден път съм го разочаровал.

— Има си време и място, когато да се забавляваш с конете. Но идва моментът, когато едно момче трябва да престане с игрите и да стане мъж. — Баща ми плесна силно Мезаноте по задницата. Кобилата изпръхтя и отстъпи назад.