Читать «Наричай го „господарю“» онлайн - страница 2

Тя се възпротиви, но този път безуспешно. Той не беше едър човек, бе среден на ръст, с кръгло лице и отпуснати, обикновени на вид рамене. Но силата му не беше обикновена. Хващайки белия жребец за гривата, в основата на врата, той бе в състояние да го застави да коленичи. Нямаше друг, способен да стори това. Той лесно я обърна и я принуди да го погледне.

— Чуй ме — започна той. Но не успя да продължи, защото цялата й неотстъпчивост я напусна и тя се вкопчи в него разтреперана.

— Той ще те вкара в беда! Знам, че така ще стане — изхълца тя, притискайки лице към гърдите му. — Кайл, не отивай! Няма закон, който да те застави!

Той я погали по меката коса. Гърлото му беше свито и сухо. Нямаше какво да й каже. Това, за което го молеше, беше невъзможно. Откакто слънцето за пръв път е изгряло над древната земя, в моменти като този жените са се притискали към мъжете си, молейки за невъзможни неща. И винаги мъжете са ги прегръщали, както Кайл сега, сякаш обяснението безмълвно можеше да премине от тялото на единия в другия. Защото думите бяха излишни.

Кайл я задържа още няколко мига, след това раздели нейните преплетени на гърба му пръсти и се освободи от прегръдката й. И си тръгна. Яхнал белия жребец и повел сивия скопен кон след себе си, той хвърли последен поглед и я видя през прозореца на кухнята. Тя стоеше там, където я беше оставил. Без дори да заплаче, с наведена глава и отпуснати ръце. Неподвижна.

Той яздеше през гората на хълма Кентъки. Отне му повече от два часа да стигне лобната хижа. Докато се насочваше към нея през равнината, съзря отдалеч някакъв висок брадат мъж с дълъг плащ, каквито носеха жителите на Младите Светове.

Когато се доближи, Кайл видя, че брадата на мъжа е посивяла и че той, явно нервничейки, си хапеше устните.

Носът му беше правилен и тънък, а около възпалените му очи имаше кръгове, причинени от грижи или от безсъние.

— Принцът е в двора — рече сивобрадият на приближаващия се Кайл. — Аз съм Монтлайвън, неговият наставник. Той е готов за път. — Помътнелите му очи умолително гледаха Кайл.

— Стойте далеч от главата на жребеца — посъветва го Кайл. — И ме заведете при него.

— Този кон е опасен — каза Монтлайвън и се отдръпна с подозрение.

— Не — отвърна Кайл. — Той ще язди скопения.

— Боя се, че ще поиска белия.

— Не може да се качи на него — настоя Кайл. — Дори да му разреша, не би могъл да се справи. Аз съм единствения човек, който е в състояние да се задържи на това седло. А сега да вървим.

Настойникът го поведе през затревения двор. Минаха край езерцето и спряха под прозорците на къщата. Там, в люлеещото се кресло седеше около осемнайсет годишен висок и широкоплещест млад мъж с гъста като грива руса коса, а на тревата до него лежаха две препълнени дисаги. Когато ги видя, той се надигна.

— Ваше величество — каза настойникът, след като спряха, — разрешете да ви представя Кайл Арнам. Той ще бъде ваш телохранител през трите дни, които ще прекарате тук.

— Добро утро, телохранителю… искам да кажа, Кайл — усмихна се принцът дяволито. — Слез от седлото, за да се кача аз.