Читать «Най-високият прилив» онлайн - страница 5

Когато пак вдигна глава, чу бученето на прибоя зад себе си и разбра, че нейният ноев ковчег отново се беше обърнал. Тя гребна от водата да си разхлади пресъхналото гърло и откри, че е солена като сълзите й. Но в това имаше нещо утешително, защото то й подсказа, че плава с течението. И тогава вятърът стихна и започна да я гнети великото и страшно безмълвие. Не се чуваше и ромол край набръчкания и огромен дънер, наоколо царяха черен мрак и тишина. Тя заговори на детето, само за да чуе себе си и да се увери, че не е загубила гласа си. Тогава си помисли — беше странно, но мисълта й се натрапи сама — колко страшна трябва да е била нощта, когато големият ковчег на отец Ной е плавал над азиатския връх Арарат и звуците на всичко живо били затрити от света. Помисли си също за моряците, вкопчили се в мачти и рейки, и за нещастни жени, вързани на салове и шибани до смърт от свирепото море. Помъчи се да благодари на бога, че така я е пощадил, и вдигна очи от детето, унесло се в неспокоен сън. Внезапно далече на юг голяма светлина пламна в мрака — блесна, примигна и пак блесна и примигна. Сърцето й затуптя бързо под хладната бузка на бебето. Това беше фарът при входа на залива. Докато все още се чудеше, дървото неочаквано се поразклати, повлече се малко и след това сякаш остана да лежи мирно и тихо. Тя протегна ръка и течението забълбука срещу нея. Дървото беше заседнало и според разположението на светлината и бученето на прибоя, беше заседнало в блатото Дедлоу.

Ако не беше детето, което беше болно и кашляше, ако не беше секнал този нежен извор на храна, щеше да сметне, че се е отървала и спасила. Може би тъкмо това я караше да вижда всичко откъм печалната и мрачната страна. Приливът бързо спадаше, огромно ято черногуши гъски с писъци и крясъци прелетя край нея. После се вдигнаха дъждосвирци, извиха се със скръбно пиукане около дънера и най-после безстрашно кацнаха на него като сив облак. След това една чапла взе да обикаля над и около нея с протестиращи вопли и най-сетне стъпи на мършавите си крака само на няколко крачки. Ала което беше най-чудновато — хубава бяла птица, по-голяма от гълъб, подобна на пеликан, но не пеликан закръжи около нея. Накрая кацна на едно коренче на дървото, току над рамото й. Тя протегна ръка и погали хубавата й бяла шийка, но птицата не се помръдна. Тя остана там толкова дълго, че жената рече да вдигне детето да я види и да се помъчи да привлече вниманието му. Но когато го направи, детето се беше толкова смръзнало и имаше такива сини сенки под мигличките, които изобщо не повдигна, че майката изпищя, птицата отлетя, а самата тя загуби свяст.