Читать «Най-Великият Жив Френски Писател» онлайн

Фредерик Бегбеде

Най-Великият Жив Френски Писател

Париж е малък град: винаги съм знаел, че рано или късно ще Го срещна. И въпреки това, като всички дълго очаквани събития, срещата ми с Най-Великия Жив Френски Писател изобщо не протече, както си бях представял. Да си призная, изобщо не бях очаквал да се запозная с него в канавката на улица „Пренсес“. По-късно научих, че в това нямало нищо удивително, но тогава все още бях наивен като пъпчив юноша.

Най-Великият Жив Френски Писател лежеше в локвата и по всичко личеше, че виновен за това не е Русо. Ако трябва да се дири виновник, то най-вероятният е Джони Уокър. В опиянението на Най-Великия Жив Френски Писател нямаше нищо патриотично.

Той си мърмореше нещо под носа. Наведох се и допрях ухо до устата му: по всяка вероятност беше жаден. Помогнах му да се изправи. Слава Богу, улица „Пренсес“ разполага с много питейни заведения, отворени в този късен час. За разлика от неповторимата за нашата литература музикалност на неговия слог, Най-Великият Жив Френски Писател тежеше цял тон. Влязохме в „Тони“ и той се строполи на първия стол.

За нещастие столът беше вече зает и се наложи Тони да се намеси, за да предотврати едно напълно основателно спречкване. Възползвах се, за да помоля за чаша вода и аспирин.

По онова време не познавах добре писателите. Ала в крайна сметка човек се учи от грешките си. Затова се наложи да използвам чашата вода, за да освежа потното си лице. Трябваше да се сетя, че човек не бива да се прави на доктор посред нощ по улиците на „Сен-Жермен-де-Пре“. Без съмнение бях здравата прекалил с вежливостта. Разбрах, че думата „жажда“ в устата на Най-Великия Жив Френски Писател си има точно определено значение. За да поправя грешката си, реших да го придружа в неговия славен път.

Получи се обиколка, каквато никога след това не съм преживявал.

Живнал от една мастика без вода при Тони, Най-Великият Жив Френски Писател ме увлече в своето вихрено препускане. Опустошихме последователно всички бистра по улиците „Гизард“ и „Канет“. „Напред!“, „На абордаж!“ — бяха бойните му викове, които непреодолимо ми напомняха героя на един от неговите прочути романи. Не след дълго нощта се превърна във върволица смътно проблясващи светлини и далечни смехове, които се въртяха в кръг все по-бързо и по-бързо, подобно полилеите във виенските салони, когато там танцуват валсове от Щраус, а пяната от шампанското ви плиска в лицето, сълзи по една отминала епоха, а ти пееш и танцуваш още и още, за да забравиш своята любов и живота, който отлита безвъзвратно.

С една дума, нещата около мен започваха да ми се губят. И точно в този момент се случи нещо непонятно. Най-Великият Жив Френски Писател се нахвърли върху група млади ръгбисти, насядали на бара в „Рубенс“ на улица „Мазарин“. Той започна да ги дърпа за яката и да ги обсипва с обиди. Много скоро реверите спортисти престанаха да се шегуват и заблъскаха нашия човек. Той се противеше и продължаваше да ги нарича педали, шибаняци, тъпанари и дрисльовци, така че мелето бързо премина в юмруци по мутрата, ритници в корема и ташаците, удари с глава по носа.