Читать «Наблюдател» онлайн - страница 2

Адамов се отбиваше и при мене. Още в коридора чувах как важно говореше на ординареца: „Доложи на поручика… ще искам някоя инструкции.“ Но както всякога, ние приказвахме повече за морето, за бурите и корабокрушенията му. Нови инструкции той не получаваше, освен всякога една и съща: да внимава и да наблюдава добре. Но аз не пропущах да похваля точността и хубвия стил на съобщенията му. Като всеки автор, Адамов се поласкаваше твърде много и си отиваше доволен. Това скоро се разбираше. На двора го чакаше магарето, стегнато и натоварено от войниците. Чуваха се няколко твърде немилостиви удари и бодрият моряшки вик: „Хайде! Вирра!“

Повече от час-два Адамов не оставаше в заставата. Но той обичаше усамотението си, защото беше близко до морето. Често, когато не се виждаха параходи на хоризонта, той слизаше на брега. Сега Адамов имаше доволния и щастлив вид на собственик, който заобикаля имението си. Виждал съм го застанал до самата чърта на водата, в характерната за моряците поза: малко разкрачен, ръцете отзад, лулата в уста. Той имаше философски наклонности и обичаше тихите съзерцания. Пред него морето беше спокойно и тихо, бяло и светло, като стъкло. Наблизо играеше делфин. Адамов познава добре навиците на това животно: то е тромаво и тежко, но понякога се развеселява и като че нарочно, защото го гледат, прави смешни фокуси, като клоун. Като изгуби из очи делфина, Адамов тръгва бавно по брега: събира черупки на морски охлюви — от тях той прави броеници, които подарява на приятели. Търси някоя рядка раковина, която може да стане солница или пепелник за цигари. Или пък се спира някъде и като прикляква, нежно и с голяма любов разглежда някоя морска звезда.

* * *

Бях веднъж при него на наблюдателния пост. Адамов си имаше землянка и вътре беше се наредил добре: легло, маса и, разбира се — хартия и мастило за записките. На стената беше прикована синя копирна хартия: това бяха силуетите на всички параходи от англо-френската флота в Бяло море. Но и без тях Адамов ги познаваше добре. На тия изображения той гледаше просто като на някой непотребен криминален албум.

В морето далеч се виждаше параход. Аз го знаех вече, но все пак попитах:

— Е, има ли нещо днес?

Адамов погледна парахода и направи презрителна гримаса.

— Има един там… Ама наш си е…

— Как наш?

— Патрулен е. Обикновен търговски параход, въоръжен колкото за патрулна служба. Всеки ден си минава, не стреля, не се закача. Все едно — наш е… Но вчера мина пак онзи таласъм.

Адамов се досеща, че не го разбирам, и се поправя:

— Мина един голям броненосец. Тип Сюфрен, 275 метра дължина, гази 8 м, 12 оръдия 30.5 см… И още… У него топове, топове, като в умряло куче черви…