Читать «На сърни» онлайн - страница 2

И на другия ден, рано сутринта (не толкова рано, към десет часа, но в ловджийския език това „рано сутринта“, „късно вечерта“ и други подобни изрази са естествени и свойствени) тръгнахме на яребици. Казаха ни една местност около Стрема, в едно пространство от обсечен ракитак било пълно с яребици и бекаси.

Качихме се на файтона и бързо-бързо се намерихме на мястото. Не беше валяло дъжд цели два месеца. Стрема беше бистра и плитка.

Кучетата се впуснаха из гъстия ракитак, оплетен в къпини, тръни и високи треви. И там почнаха да се вдигат едно след друго ту бекаси, ту ята яребици.

Яребиците прелитаха ту от едната, ту от другата страна на реката. Ние я прегазвахме обути и обущата ни се напълниха с вода.

Времето беше хубаво. Есенното слънце печеше силно, та никой не се боеше от студената Стрема. Кучетата бяха особено доволни, че имаше къде да се окъпят след силната умора.

Натоварени богато с лов, към обед ние се върнахме през засетите ниви. На всяка крачка ние и кучетата ни изкарвахме ята яребици, които не се плашеха много. Местните ловци не хабят патроните си по хвъркато. Те бият лов, като почнеш от заек нагоре. Затова цялото поле тук, по течението на Стрема, е пълно с яребици.

В многото си скитане по лов никога и никъде не бях виждал такова изобилие от тия птици.

Като гледах стръмния Балкан, намръщените висини, като чух вечерта страшните приказки за мечки и глигани, аз предложих на другарите си да свършим лова тук, като отидем и на другия ден на яребици. Но той бе вече телефонирал на ловците в село Д. и Балканът го теглеше повече.

Решихме да продължим лова на яребици на връщане.

III

Пътят до село Д. върви по долината на Стрема, срещу течението на реката. Това е един малък ъгъл, затворен от гористата Средна гора и стръмните височини на Стара планина. В тоя малък ъгъл са се разигравали събитията, които Вазов ни описва в „Под игото“. Тук са живеели неговите оригинални герои и аз с любопитство се взирам към малките селца, които лежат като тъмни петна в полите на Балкана, към пътищата, които чертаят полето, и се мъча да си представя картините на тая светла епоха, да открия кътовете, дето е палил сърцата стихийният дух на Апостола. Семейството на чорбаджи Марко, тлаката в Алтъново, заптиетата, наивните каймаками, черноробите калугерки, Боримечката, кака Гинка — целият тоя живот, който е бликал тук, наново възкръсва пред мене и като гледам сивото настояще, помъртвелите пейзажи на тоя отдалечен и откъснат край, става ми тъжно.

Какво се е изменил сега животът! По пътя вече виждаш други, по-резки документи за новия дух на времето. Ето край пътя някакви развалини, обрасли в бурен, повит и къпини — мислиш някакви римски развалини. Обширна разрушена ограда, закелявели няколко овошки, едва личещи стени от здания.

Вечер е вече и в тъмното тия руини изпъкват като неприятна приказка. Файтонджията подкарва полека конете си и бавно, просто, ти разправя повестта на тоя погинал живот.