Читать «На път» онлайн - страница 5

На фотографиите той стои на най-видно място и засланя с туловището си истинските работници; с въздишка бърше потта от челото си след тържествените обеди и другарските вечери.

Ако работите вървят зле, той тържествено се появява като мрачен гарван. Повишава тон, напомня — винаги е предупреждавал, че нищо няма да излезе от това, че не е трябвало да се захващаме, сега да му мислим как ще се оправяме. И незабавно измъква вечния си двулик довод: работата не е в системата, а в хората. Или обратното: хората не са виновни, системата е лоша.

Строителят е друг, той и ходи, и гледа по-инак.

Той се страхува.

От какво ще се страхува? Нали строим социализма в цялата страна, нали и той строи социализма някъде в своя сектор? Би трябвало да ходи с гордо вдигната глава, с твърда стъпка, с независим вид.

Не, ние още не сме се научили истински да уважаваме и ценим истинския строител на социализма, отделния човек.

От дъжд на вятър попада той в полезрението ни. Хем как попада? Като притиснат човека, че вече няма накъде, той дотичва за помощ във вестника и защищавайки човека, вестникът е принуден да описва заслугите му.

Каквото и да изгражда човек — трудовопроизводителна кооперация, училище, совхоз, пожарна команда, клуб, — трябва да не склопва очи, денем и нощем да пази делото си, да го брани от лепкавата паяжина на бюрократичния паяк, от вездесъщата, незнаеща прегради въшка.

Човечецът няма мира нито денем, нито нощем. Той е отнесен човек. Денем тича по градските учреждения — дано му отпуснат средства, или трепери над плана — дали ще върже двата края на стопанската сметка. И плахо се озърта по минувачите — „за“ ли са или „против“? Нощем бълнува планове и цифри и жена му го напуска. Защото, ако работите му в клуба или кооперацията не вървят, трескавите му очи вече не различават кое беше клуб и кое жена му. А изгуби ли и двете, пристигат квартирантите, почват да обсъждат, да осъждат и да дрънкат за хората и за системата.

Трябва да умеем да намираме, да разпознаваме, да пазим истинския малък строител на социализма. Да не го лашкаме насам-на-там, да не го объркваме. Най-често той си има една-единствена любов: осъществява участието си в строежа на великата сграда чрез някое, едно-единствено, но познато, близко, обичано от него дело. Трябва да се съобразяваме с това. Ако човекът иска да помогне на социализма с построяването на една суши-на и може да го направи, не го мъчете да заседава в секцията за пролетарското изкуство!

По дългия безкраен път, каквито ги има само в нашата необятна съветска равнина, скромният пътник си има една-единствена утеха.

Може да се преобуе.

Ще се разположи нашият пътник край пътя. Ще поогледа единия крак, после другия. Ще поклати добродушно глава.

Бавно ще размотае навитите до коляно върви.

Ще изуе цървулите, ще ги изтръска, ще ги очука в земята, ще опита с пръст държи ли още долнището, здрави ли са ушичките отстрани.

Ще разгъне, ще оглади и ще изтръска и партенките — какво ли не се нашибва в тях по пътя! Клечки ли не щеш, камъчета ли не щеш, всякакъв боклук се събира в партенката. Пък и хич нищо да няма, една гънка стига да ти запали крака — нищо работа, ама пречи!