Читать «На крачка от гроба» онлайн - страница 2
Джанин Фрост
Намекът бе обиден и за малко да изпусна нервите си. Той си мислеше, че съм излязла, за да търся секс. Неизказаното обвинение, преследващо ме вече в продължение на почти двайсет и три години, увисна помежду ни.
С огромно усилие на волята овладях гнева си. Човечността ми имаше навика да се свлича като изкуствена кожа, когато се ядосах.
— Може ли просто да си остане между нас, шерифе? — Върнах се към невинното премигване. Беше проработило при мъртвеца отзад. — Обещавам да не се повтаря.
Шерифът пъхна палци в колана си, като че ли ме преценяваше. Огромният му корем обтягаше плата на ризата му, ала аз се въздържах от коментари относно обиколката на талията му или относно факта, че дъхът му мирише на бира. Най-сетне той се усмихна, излагайки на показ прогнил преден зъб.
— Прибирай се у дома, Катрин Кроуфийлд. И си оправи стопа.
— Да, сър!
Замаяна от факта, че ми се размина, форсирах двигателя на пикапа и потеглих. Отървах се на косъм. Следващия път трябваше да внимавам повече.
Хората се оплакват, че имат гадни бащи или пък кирливи ризи за вадене в семейството. Това важеше и за мен. Е, не ме разбирайте погрешно.
Невинаги съм знаела какво съм. Майка ми, единствената, посветена в тайната, не ми каза, докато не навърших шестнайсет. Израснах със способности, които другите деца нямаха, ала когато я разпитвах за тях, тя се ядосваше и не ми даваше да говоря за това. Научих се да задържам всичко в себе си и да крия различията си. За останалите хора бях просто странна. Нямах приятели. Обичах да скитам по късни доби и имах чудата бледа кожа. Дори баба ми и дядо ми не знаеха какво се крие в мен, както и онези, които преследвах.
Почивните ми дни вече протичаха почти еднакво. Отивах в някой от клубовете на разстояние три часа път с кола, за да работя. Обаче не така, както добрият шериф си помисли, а по съвсем различен начин. Пиех като смок и чаках да ме заговори някой специален. Някой, за когото се надявах, че впоследствие ще мога да го заровя в задния двор, ако преди това не ме убиеше. Правя това вече от шест години. Може и да си прося смъртта. Смешно, наистина, като се има предвид, че всъщност съм полумъртва.
Ето затова срещата със закона не ме спря да изляза следващия петък. Така поне знаех, че правя един човек щастлив. Майка си. Права си беше тя да им има зъб. Само се надявах ненавистта й да не се насочи и към мен.
Силната музика в заведението ме блъсна като вълна, раздвижвайки пулса ми в собствения си ритъм. Внимателно си проправих път сред тълпата, търсейки усещането, което не можеше да се сбърка. Мястото бе претъпкано, беше типична петъчна вечер. След като се мотах наоколо в продължение на почти час, ме сполетяха първите жегвания на разочарованието. Тук явно имаше само хора. С въздишка седнах на бара и си поръчах джин с тоник. Първият мъж, който се опита да ме убие, ми поръча това питие. Сега си го поръчвах сама. Кой каза, че не съм сантиментална?
