Читать «На връх Черни връх (Безпътни бележки на пътя)» онлайн - страница 2
Елин Пелин
Диви и пустинни са тревистите висини Витоша. Сега, осветени от месеца, изглеждат по-диви и по-пустинни. Наоколо стърчат скали грамадни и тъмни, сякаш някакви зверове, готови да завият срещу луната.
Нейде лавнаха пастирски псета и говедарски глас се обади.
— Ето го Черни връх!
— Не е той.
Excelsior!
Минаваме през някакви скалисти урви, опасни и студени, падаме, ставаме. Минаваме някакви грозни реки от грамадни обли камъни, осветени странно от месечината. Дълбоко под тях шуми вода.
Ето го и Черни връх. Още малко. Ала краката тежат, тялото е уморено, пътят трижди по-стръмен. Крачнеш еднаж-дваж и почиваш.
Един смел момък е избързал и се е качил върху най-високите скали на върха. Неговият силует фантастично се откроява под лунния блясък. Той пее. Гласът се носи странно и чудно в пустотата, всяка дума звучи и се отсича ясно.
Дружината, пръсната по стръмнината, лази бавно, почива, става и пак върви нагоре.
По-нагоре.
Най-после ето ни на Черни връх. Морни, о мокри крака, с изстинали кости, изнемощели от път и безсъние.
На няколко места се запалват димливи огньове.
Часът е четири. Въздухът е студен. В полето наоколо лежат мъгли, та се нищо не види… Насядахме около огньовете да се сушим да чакаме.
Небето полека-лека побеляваше. Месецът избързал над върха и лицето му бе побеляло. Звездите чезнеха една след друга.
Най-после из тъмните мъгли на изток плува слънцето, червено и голямо, посрещнат с поздрав и възклицания. Витоша бе обграден с море от бели и рохави мъгли, които не давах да видим полето. Ний стояхме над тия мъгли под ясното небе. Слънцето печеше приветливо и силно. Росата се вдигна. Въздухът се съгря. Огньовете изгаснаха и дружината се разшава по върха. По нажежените купове от грамадни скали накацахме като орли и почнахме да дремем. По поляните сънно и уморено се разхождаха някои от жените.
И след като се фотографирахме на скалите тръгнахме си.
Белите мъгли над Перник и над Сливнишки се вдигаха и се късаха над полето на големите бели вълни, сякаш стадо от грамадни бели овци, излязло на паша.
Дружината забяга из стръмнината надолу бързо и стремително. Аз тръгнах последен. Гледах мъглите, плувнали в слънчев блясък. Гледах тъмните облаци, що се вдигаха на югоизток като пушеци от грамадни огньове и застрашително растяха. И дълго брах цветя за най-милото момиче на света.
Когато се спуснах надолу, мъглите над Софийското поле бяха изчезнали. То се виждаше равно и безкрайно. Никакви възвишения. Даже Стара планина се сливаше в равнината. Окото гледа-ще от птичи полет.
Аз не видях бога като поета, но видях очарователната гледка на Софийското поле, пожълтяло и пожънато вече, осеяно с тъмните пейзажи на села и речища, равно и мило.
И много работи видях още.
А вие що видяхте, господа?
Сигурно нищо не сте видели.
Язък!
[Излиза във в. „Български търговски вестник“, р. XI, бр. 169, 1 август 1903. По онова време Елин Пелин завежда подлистника на този вестник.]
