Читать «На връх Черни връх (Безпътни бележки на пътя)» онлайн
Елин Пелин
Елин Пелин
На връх Черни връх
Безпътни бележки на пътя
Вазов
Вмирисахме се в София бре, хора! Поле, въздух, гора, светлина, простор и свобода, защо сте създадени! Ох, ще бягам!
Другари, към планинските височини!
И тръгнахме, двеста души тръгнахме за Черни връх. Часът е вече седем. Тънки разпокъсани облачета са наизскачали по вечерното небе. Дали времето не ще се развали?
Поврага! Нали сме тръгнали, да вървим! С мен е най-милото момиче на света. Аз го гледам — пъргаво, весело, приказливо и леко като птичка. Утре ще й набера китка от диви планински цветя, расли близо до небето, ще и накича гърдите и ще й кажа: „О, мило пъргаво момиче, още ли не искаш да знаеш, че те обичам!“ Тя ще се усмихне, ще наведе засрамено очи и може би ще премълчи…
Дългата върволица от туристи и туристки на групи, на групи минава храсталаци на Корубаглар и полазва из нанадолнище към Драгалевци. Витоша става се по-голяма по-сурова и по-недостъпна: аз ставам се по-весел, по-пъргав и по-смел.
Слънцето, огненочервено, засяда зад син далечни планини на кръгозора в едно море златнокърваво сияние. Леките облачета пръскат и бавно пътуват като нас към планините.
Лека вечерна дрезгавина мята тъмен плащ въз Витоша и пада над полето.
Влизаме в Драгалевци, сгушено в полите на планината, потънало в зеленината на сливи, орехи и брести. Вечерното селско настроен ободрително ни посреща. Селските кръчми светят пътеводно към тъмнината. Сядаме на почивка.
— Умори ли се? — питам аз момичето, което се готвя да дам планинска китка утре.
— Не — отговаря тя. Тъмната й коса се слива с мрачината. Само лицето се белее мъничко и меланхолично.
Слабо и монотонно шуми селската река и кара на мечтане.
Почвам да мечтая пак за нея и ми е драго, и ми е приятно, че съм до нея. Какво да й кажа, за да чуя звучния й смях, какво, какво?
— Момиче, ще настинеш…
— Не ща — отговаря сухо тя и замислено се обляга на лакътя.
От Витоша вее преснота и влага, а нейните думи са тъй сухи и отсечени…
О, боже, нима тръгнах да нося тежък кръст до върха!
По мъчна, каменлива стръмнина излязохме на манастира. В 11 часа през нощта тръгнахме за върха.
Сбогом, мило дете!
И аз тръгвам самичък с двестетех души.
Excelsior!
Гората се изпълни с песни, шум, провиквания и подсвирквания, Ний вървим по една стръмна пътека, а под нас долу страхотно гърми реката. Всички вървят бързо и бодро един след други. Излязохме след едночасова мъка на една поляна. Тук ентусиазмът беше вече угаснал. Горска чувствителна хладина вееше по планински плещи, тревата беше мокра от роса. Пълният месец бе избързал на небето, устремен към върха на планината. Къде отиваш ти, влюбен не турист, самичък посред тръпкавите звезди.
В тъмното поле долу светеше столицата. Хиляди лампички като звезди, наредени в стройни редове, бързо и радостно мига По върховете на Стара планина се белееха мъгли.
Excelsior!
Пътят става по-стръмен и по-тежък. Почивките — по-чести.
А пълнолик месечко бърза напревар.
Минаваме гората и напредваме по тревистите височини. Студът става по-чувствителен, краката ни са мокри от роса. Умората и безсънието тежат.
