Читать «Мъдрото момиче» онлайн

Любен Дилов

Мъдрото момиче

София го видя през новото дантелено перде да се носи бавно по отсрещния тротоар като някакво замрежено привидение. С необикновена гъвкавост и лекота го носеха дългите му крака над разбития плочник и сякаш празнични светлини лумнаха на тясната софийска улица, заприличала тази утрин на тунел от ниско надвисналите есенни облаци. Той се поспираше пред витрините на магазините, кой знае защо оглеждаше сградите чак до стрехите им, четеше навярно и всички надписи. Беше облечен в оня цвят дрехи, който жените назовават с бонбонена сладост и оформени за целувка устни „екрю“, може би защото всяка си имаше собствена представа за него. Но това беше много странно екрю — то излъчваше едно меко екрю-сияние като избледнелия ореол около главите на светците в старите икони. Носеше през рамо от ония радиокасетофончета, с които напоследък се перчеха младежите, но не бе напъхал в ушите си слушалчиците му, предизвикателно изолирайки се от света.

Ако Райна, колежката й от съседното бюро, не бе изтичала уж за кафе, сигурно би извикала: „Леле, колко е готин!“ И би развалила всичко, защото София си пожела той да влезе при нея за някаква справка. Толкова силно го пожела, че скокна иззад бюрото си, отвори вратата, застана в рамката й, а там, вече по-скромничко, усети, че би била щастлива дори ако той само се обърнеше към нея. После се укори и за това си желание — не толкова отдавна бе пожелала така един мъж и се завърза една доста неприятна история.

Отблъсната от грубостта на познатите й младежи, София копнееше за фин и възпитан мъж, който както в приказките да отгатва само с поглед желанията й. Тихомир изглеждаше точно такъв: записа си търсения адрес в красиво чуждестранно бележниче, благодари учтиво, погледна я и отгатна желанието й. Усмивката му стана по детски лъчезарна, когато се представи, добавяйки умолително плахо:

— А вие как се казвате?

Райна от съседното бюро използува колебанието й, за да я изпревари:

— Справсофка.

Лъчезарието на клиента избледня, сякаш бузките на София бяха му отнели кръвта за себе си, и Райна дообясни:

— Казва се София, Софка, но понеже работим в Софсправка, ние й викаме Справсофка.

Тихомир й подаде ръка с насилено въодушевление:

— Здравейте, Справсофка!

— Освен това тя ни е най-добрата. Всичко знае. Питайте я нещо! — продължи да се заяжда Райна. Винаги го правеше, когато някой клиент харесваше не нея, а колежката й.

А София наистина знаеше много и не само онова, с което бе длъжна да обслужва клиентите на Софсправка. Изучаваше повечето области на културата й сигурно би спечелила всяко телевизионно състезание, ако стеснителността не й пречеше да се яви. Купищата знания й носеха радост и удовлетворение, но и мъката-копнеж да ги споделя с някого, който би я разбрал и оценил.

С крехко тяло и крехка душица, в своя оскъден любовен опит тя бе попадала все на грубияни, подвеждайки се от мъжката им властност. Изглежда, и самата й крехкост предизвикваше мъжете да бабаитствуват пред нея. Миналата година един популярен столичен артист се отби по същия начин за някаква справка, после започна да идва всеки ден с цветенце в ръка, докато тя седна в колата му. Тръгнаха уж да я изпрати, а той спря в първата глуха улица и веднага се нахвърли върху й. София се възпротиви — повече като рефлекс на изненадата и разочарованието, а той пресипна от театрално-патосната самокритика на страстта си: „Разбирам, мило момиче, за такива като теб трябва луксозен апартамент или поне стая с баня, но откъде да ги взема, откъде?“ И скъса полата й.