Читать «Мъглите на Авалон» онлайн - страница 808

Гауейн каза мрачно:

— Няма човек в цяла Британия, който би им дал подслон. Ланселет ще бъде отхвърлен от всички — той измени на своя крал и животът му не струва и пукната пара. Боже мой! Как ми се иска да не бяхме стигали дотук! — Той приближи и огледа раната на Гуидиън, после сви рамене. — Най-обикновено порязване. Ето тук кървенето вече почти спира. Ще заздравее, само дето няма да можеш да сядаш някой и друг ден. Гарет… — гласът му секна и огромният, груб воин със сивеещи коси заплака като дете. — Гарет нямаше твоя късмет и Ланселет ще ми плати за това с живота си. Ще ми плати, дори да трябва и аз да загина. О, господи, Гарет! Гарет, малкото ми братче… — Гауейн коленичи, взе на ръце гигантското тяло на мъртвия и го залюля, сякаш люлееше бебе. После каза през сълзи: — Струваше ли си, Гуидиън? Струваше ли си да пожертваме живота на Гарет?

— Хайде, момчето ми, да вървим. — Моргоуз усети, че и нейното гърло се е стегнало. Гарет, най-малкото, последното й дете; толкова отдавна бе я на пуснал, за да служи на Артур, но тя помнеше ясно русокосото момченце, здраво стиснало боядисания дървен рицар в ръчичката си. „А един ден ти и аз ще тръгнем заедно да вършим подвизи, сър Ланселет…“ Винаги Ланселет! Но сега Ланселет стори недопустимото — цялата страна щеше да се обърне срещу него. А тя все още имаше любимото си дете — Гуидиън, този който един ден щеше да стане крал и да управлява редом с нея.

— Да вървим, момчето ми. Не можем да сторим вече нищо за Гарет. Искам да превържа раната ти, а после ще отидем при Артур и ще му разкажем какво се е случило, та да разпрати хора да дирят изменниците…

Гуидиън се изправи и блъсна ръката й.

— Махни се и бъди проклета! — извика той с ужасен глас. — Гарет беше най-добрият сред нас и не бих го пожертвал и за дузина крале! Ти с твоята злоба, с омразата си към Артур, ме тласкаше да извърша това — като че ли ме интересува в чие легло спи кралицата! Като че ли Гуенхвифар се различава по нещо от теб самата, като откак станах на десет години помня как влачиш кого ли не в постелята си…

— Синко! — прошепна тя, невярваща. — Как можеш да говориш така? Гарет е също мой син…

— Кога ли си се интересувала от Гарет — или от когото и да било от нас, освен ако не сме били свързани с твоите удоволствия и амбиции? Искаш да отнема трона на Артур не заради мен самия, а за да можеш ти да имаш власт! — той отново отблъсна отчаяно вкопчващите й се ръце. — Върни се в Лотиан или ако щеш, в ада, стига дяволът да те иска там! Но кълна се, ако те зърна дори още само веднъж, ще забравя всичко друго, освен че си виновна за смъртта на любимия ми брат, на единствения ми близък човек… — и докато Гауейн бързо заизбутва майка си от стаята, зад тях отново се разнесе плачът на Гуидиън: — О, Гарет, Гарет, защо не умрях аз първи…