Читать «Мрачният рицар Кн.5 от Братството на меча» онлайн - страница 155

– Тогава защо се караме?

– Защото така! – тя се завъртя на пети и изхвърча от шатрата му.

Страйдър стоеше там напълно изумен, опитвайки се да разбере какво точно се е случило.

– Жени – изръмжа той.

Никой мъж не би могъл някога да ги разбере. Прокарвайки ръка през косата си, той се насочи към мъжете за утеха. Поне те казваха каквото имат предвид и имаше смисъл, когато говореха.

Страйдър прекара следващите няколко дни в подготовка за турнира, без каквито и да било уроци от Роуина. В действителност тя почти не говореше с него, освен да кряска като гъска и да маха с ръце всеки път, когато той се опиташе да говори с нея.

И Бог да се смили над него, но и Александър бе придобил този навик.

– Не съм ли смешен, татко? Роуина каза, че това ще те накара да се смееш.

По-скоро да стене. Но Страйдър отказа да нарани чувствата на момчето. Така че го потупа по главата и го изпрати с Фатима, докато проклинаше Роуина за това, че се държи детински. Страйдър прекара нощта преди турнира в параклиса по стар навик, като каза една молитва за сила и за всички души, които познаваше и които бяха починали далеч от семействата си.

Късно вечерта, когато се запъти обратно към шатрата си, намери Роуина да чака там. Облечена в дълга пелерина, тя седеше до малкото легло на Александър, наблюдавайки съня на момчето.

– Какво правиш тук? – попита той, като наполовина очакваше тя отново да изкряка.

Тя не го направи. Вместо това бавно се изправи на крака и застана пред него.

– Пуснах Фатима да си почива. Не знаех, че ще те няма толкова дълго. Надявах се, че ще се върнеш преди Джоан и Бриджит да изчезнат, но уви, сега нямаше кой да гледа Александър.

Той прокара пръсти през косата си.

– Нямаше да закъснея, ако знаех, че си тук и ме чакаш, без да крякаш.

Тя му се усмихна и целомъдрено пристисна устните си към неговите.

– Съжалявам за поведението си и още повече, че използвах помощта на Александър, за да те дразня. Не беше хубаво от моя страна.

Страйдър прочисти гърлото си. Трудно беше да ѝ се ядосва, когато тя стоеше там, докато се извиняваше и изглеждаше толкова привлекателно.

– Прощавам ти.

– Добре – тя се отдръпна и изкряка.

Страйдър извъртя очи. Роуина се засмя.

– Само те дразня.

Тя хвърли поглед през рамо към мястото, на което спеше Александър, сякаш за да се увери, че момчето не е помръднало. След това разтвори пелерината си. Дъхът му заседна в гърлото, когато видя прозрачната ѝ риза, която по-скоро показваше, отколкото скриваше тялото ѝ. Розовите ѝ зърна бяха твърди и леко щръкнали, умоляващи го да ги вкуси.

Но повече от това, ризата ѝ показваше грубия му почерк, с който бе написал думите

„Аз принадлежа на Страйдър“. Тя сложи ръка на бузата му.

– Не съм забравила.

Тя остави пелерината ѝ да се затвори и след това се опита да надникне под туниката му.

– А ти?

– Не, но за разлика от теб, бях принуден да измия моето, след като Вал и Рейвън го видяха. Подиграват ми се от дни.

– Така ли?

– Да, затова тази вечер Рейвън се оттегли, за да лъска бронята ми.

– А Вал?

– Той все още куца.

Тя се засмя, когато чу това. Страйдър отметна пелерината още веднъж, така че да може да придърпа едва прикритото ѝ тяло към своето и да погали кожата ѝ през ефирната материя.