Читать «Момчето птица и земното притегляне» онлайн - страница 2

Малкият герой, който все още не можем да наречем „Пилето“, започва да лепи пера, за да си направи крила както Икар, после се залавя да конструира летателни механизми за човек птица.

Съзнанието е вече раздвоено между действителното и желаното. Достатъчен е един шок — двете ще се отделят и може да не се съберат повече заедно. При кое от двете ще остане самоличността? Шокът е по-скоро загатнат, отколкото описан: донаборната комисия, армията, лагерът за обучение.

В повестта за „Пилето“ има още нещо — тя е надникване от необичаен ъгъл към някои страни от ежедневието: училище, утвърдени образци на поведение. На училищната забава момичето трябва да бъде непременно с великолепна рокля, с поведение на малка дама, с жестове, изкопирани от филмовия екран; след забавата непременно трябва да отиде с кола, която непременно е страхотен модел, в някое усамотено място, където двамата с момчето да се премесят на задната седалка, където от нарушаване на нормите за предзрелостно поведение сексът се превръща в спазване на условностите. Как тогава да не бъде досаден?

Ученическата маса не се откъсва от гравитационното поле на условностите. Желанието на Пилето да литне, да се изтръгне от гравитационните вериги ни изглежда оправдано.

Затова книгата не е тягостна, макар че е описание на клиничен случай. Цялото действие се развива в едно психиатрично заведение. Всичко останало е спомен за станали неща.

Но не реалното действие в „Пилето“ е носител на истинското повествование. Истинското повествование е другаде. То е в отказа да се приеме мисловната инерция. В отказа да се приеме един свят, в който приказното е прогонено. В стремежа към откъсване от гравитационното поле на условностите. Трите единства са осмени от порива да се излети в небето на желанията, над пейзажа на ежедневието. В началото Пилето ни беше само симпатичен. Накрая става и разбираем.

За неговия автор като че ли можем да кажем само първото.

Уилям Уортън е име, което няма да открием в литературните справочници. Той е просто авторът на „Пилето“. Не е известно да е написал други книги. За него не се знае нищо. Но се предполага много. Предположенията са — както почти винаги в такива случаи — противоречиви.

Книгата е написана с голям професионализъм, ясно. „Това не може да е произведение на дебютант“ — твърдят онези, които са на мнение, че имаме работа с неизвестен псевдоним, но не и с неизвестен писател.

Другото предположение е, че Уилям Уортън е псевдоним на един американски художник, който живее в Париж, бил е учител и има докторска степен по психология.

Съдържанието на книгата говори в полза и на първото, и на второто предположение. Летежът на птиците още от времето на Икар е омайвал въображението на хората, ала символът на освобождаване от гравитацията не изглежда да е изчерпал възможностите си. В психиатричното отделение на една военна болница, разказва книгата, има особен случай — войник, който се мисли за канарче, клечи и писука като пиленце, Неговият приятел от детските години му припомня техните някогашни приключения и се опитва да го върне към реалността. Двамата са различни: Пилето е обезплътен, станал е едва ли не ефирен, докато е преминавал различните фази на мономанията си да лети; приятелят е мускулест и земен, преди той се е упражнявал с щанги. Авторът се движи на ръба между правдоподобното и невероятното и успява да се задържи върху него. Засега не знаем дали да обясним това с вещината на професионалния писател или със специализираните познания на психолога.