Читать «Момчето птица и земното притегляне» онлайн

Димитри Иванов

Момчето птица и земното притегляне

Политически подтекст се открива при фантастите рядко, при реалистите често, при романтиците понякога, при символистите — никога. Колко ясна формула! И като всички подозрително ясни формули — невярна. Ето едно доказателство:

„… бях се заобиколил с модни по онова време книги, искам да кажа, книги на тема как да се направят народите честити, разумни и богати… попивах умуванията на всички тези предприемачи на общественото щастие…“ Този откъс е от Шарл Бодлер.

Какво — авторът на „Цветя на злото“ признава, че чете тези, които съставят формули за общественото преустройство? Защо не — той наистина твърди, че гледа на живота като на безсмислена бездна, но след като е преживял трагично поражението на революцията в 1848 г., за да стане блестящ изразител на последвалата я духовна безпътица.

Словесни ваяния като неговата поезия сега няма, отрицания на реалността чрез изящната словесност — има. Те не са римувани като редовете на Бодлер или на По, напомнят за тях не по слог, а по стремеж да се изследват границите на безумието. Едно от тези произведения е „Пилето“ на Уилям Уортън.

Когато излезе от печат, книгата за момчето птица беше засипана от сравнения: „Пилето“ е като „Спасителят в ръжта“, като „Полет над кукувичето гнездо“, като „Чайката Джонатан“.

Всяко едно от тези сравнения съдържа частица истина: момчето птица тръгва след едно красиво желание както „Спасителят в ръжта“; то прекосява границата на безумието и загубва самоличността си както в „Полет над кукувичето гнездо“, стремежът му да се откъсне от гравитацията и да се премества в пространството е като на „Чайката Джонатан“.

От толкова много сравнения „Пилето“ спечели и загуби: популярността му нарасна, оригиналността му беше позабравена. След като бяха открити толкова много духовни роднини на „Пилето“, повестта започна да изглежда повече като представител на литературно направление, отколкото явление, което стои ако не над, поне встрани от рамкираните категории. А „Пилето“ е наистина от трудно сравнимите произведения; сравненията ще станат уместни, когато и ако авторът Уилям Уортън излезе с нова книга.

Все пак сравненията ще продължат; макар и неизбежно неточни, те са координати, определящи мястото на „Пилето“ в литературното пространство.

Така че позволим ли Си да правим сравнения, „Пилето“ ни заприличва на един Том Сойер, чиято Беки се е превърнала в канарче, и после децата се загубват в лабиринта на променящи се усещания за самоличност и приятелят му Хък отива на война.

Повестта за момчето птица е опоетизирано бягство от действителността. „Пилето“ притежава в повишена степен детската способност да смесва реалното с нереалното. То расте в един неуютен дом на хора от под средната класа, където духовното липсва; бащата води неинтересното съществуване на училищен прислужник, майката краде попадналите в дворчето бейзболни топки. Изгладнялото детско въображение е готово да погълне всякаква храна.

Момчето започва да отглежда канарчета, иска му се да лети, птиците запълват часовете му, а и фантазията му. Неговият стремеж да лети е като че желание да се издигне над духовния пейзаж, в който протича ежедневието на под средното американско семейство.