Читать «Момиче за шпионина» онлайн - страница 3

Момичето отпред запищя и се плъзна надолу, криейки главата си под седалката.

Второто момиче усети как дребните частички от безшумно строшилото се автомобилно стъкло се сипят по косата му и инстинктивно се наведе.

В тази суматоха никой не забеляза, че мъжът на задната седалка се хвана за главата, започна бавно да се свлича и сякаш прощавайки се — да се накланя към своята спътница.

След като измина още няколко десетки метра, шофьорът на волвото извика на пътниците си:

— Наведете се!

Той извади изпод седалката късоцевен автомат, блъсна вратата си, претърколи се извън колата и веднага изстреля дълъг откос по нападателите.

Те не стреляха повече, изглежда, ответният огън ги изненада. Подкрепяйки се един друг, двамата се вмъкнаха в своята лада и изчезнаха в тъмнината.

Шофьорът на волвото се върна доволен към колата, подпрял като на кино тъпомуцунестия си автомат на рамо.

— Видяхте ли! — възбудено каза той. — Съвсем са се разпасали тия козли…

2.

Момичето на задната седалка изтръскваше стъкълцата от косата си. Когато нейният спътник заби глава в рамото й, брюнетката с пищната коса изплашено възкликна:

— Юра! Убили са Джони!

— Какво?!

Юрий изтича до задната врата, отвори я, вмъкна се наполовина в купето и грозно изпсува, когато забеляза тъмните петна кръв върху белия като сняг мъхест плат на седалката. Той се овладя, опипа шията на чужденеца, подържа китката му, даже прилепи ухо към гърдите му. След тези манипулации зарадвано възкликна:

— Жив е още! Момичета, омитайте се бързо и си хванете такси! Който и да ви пита, не сте били с нас! Ясно ли е?

— Закарай ни поне до гарата, там по-лесно ще намерим превоз! — възрази момичето от задната седалка.

— Вън! — изрева неочаквано свирепо Юрий.

Момичетата излязоха от колата, мърморейки по адрес на Юрий „ласкави“ думички.

Куршумите бяха пробили не само задното, но и челното стъкло. Затова колата се продухваше от студен, хаплив вятър. Едва сега Юрий забеляза, че касетофонът продължава да работи, през малките тонколонки се лееше шлагерът на Маша Разпутина „Пуснете ме да ида в Хималаите“.

— Ама че хлътнах, дявол да го вземе! — измърмори Юрий. — Направо в Тибет да се скрия… Добре, ще се оправим!

Той включи на скорост и подкара бясно. Но не можа да издържи дълго така. Студеният вятър брулеше лицето му и изтръгваше от очите му обилни поточета сълзи.

Юрий порови из жабката, намери стари, забравени от лятото слънчеви очила, надяна ги и някак си се добра до болницата.

После, когато откараха на носилка лежащия в безсъзнание Джони в операционната, той уморено продиктува на дежурната сестра от регистратурата анкетните данни на пациента. Успя да съобщи, че раненият се казва Джон Керуд, 46-годишен, гражданин на Съединените американски щати…

В това време от операционната излезе дежурният хирург с поизпръскана от кръв престилка в салатен цвят и съобщи на зяпналия го с ням въпрос Юрий, че пациентът е починал.

По лицето на Юрий премина като сянка гримаса на досада. Лекарят, който успя да я забележи, реши, че е по негов адрес, и малко обидено добави: