Читать «Моите приятели» онлайн - страница 3

Врабецът го не уважаваше, наричаше го лъжец, буквоядец и шарлатанин. Другите птички му се бояха, но не го обичаха заради надменността му и злодумството му.

Понеже кълвачът един път каза чувствителни комплименти на кадънката за нейната хубост, тя почна да кокетничи с него и поиска да взима частни уроци по теория на поезията и по естетика.

Врабецът умря от мъка, като се научи. Той срещна мъжа на кадънката, и какви не думи му каза.

Но благоверният съпруг мразеше врабеца, знайно по какви причини, и не повярва на интригите му.

Врабецът се хвана на работа.

Една ранна сутрин той дойде тук, поздрави любезно червеношийката и кацна при нея, без да погледне кадънката, която разглеждаше едно начертано сърце върху бялата кора на близката бреза.

— Благодаря, благодаря за вниманието, — обърна се към него тя с прикрита ревност и с обидено до болка сърце.

— Извинете, — каза врабецът, — боях се да не ви отвлека вниманието от науката. Чухте ли, вашият професор е отворил в гората училище за младите славейчета — учи ги как да римуват.

— Да, аз чух за това от самия него. Какво добро дело!

— Той също мисли да отвори и училище за любов, — каза врабецът, — но му липсва още практика.

Думите удариха кадънката право в сърцето. Тя се качи на една вейка и заплака.

А врабецът отвори разговор със срамежливата червеношийка.

— Вие, — каза й той, — изглеждате влюбена. Постоянно тъжна, постоянно самичка и замислена.

— Всеки сам знае тайните на сърцето си, — каза мъдро червеношийката.

— Но сѐ пак вие сте влюбени.

— В един хубав господин, който не иска и да ме знае.

— Той, може би, мисли за вас повече, отколкото предполагате, — каза врабецът и се приближи до треперящата от любов червеношийка.

Тогава кадънката хвръкна от своята вейка и кацна наблизо срещу тях, за да им попречи. Тя беше готова да откъсне с малките си крачка главата на червеношийката, да оскубе червените пера от шията й и да ги пусне в калта, но се въздържа.

Възприемчивото сърце на врабеца усети всичко това. Той се поклони на червеношийката, каза й довиждане и отлетя в гората.

Скоро малката кадънка обидена и готова на отчаяни сцени хвръкна по дирите му.

Червеношийката, в чиито гърди угаснаха наново мимолетните надежди, остана пак самичка и тихо запя една тъжна песен. Тъжна песен за краткостта на щастието, за нетрайността на любовта, за жестокостта на пролетта.

Беше ясно и хубаво утро. В ливадите свиреха щурци. Пеперуди се гонеха по цветята. Над реката се оглеждаха тревите. Тишина и слънце. Славеите пееха утринни песни на своите мили. Косът и косойката славословеха слънцето от върха на брезите. Бог благославяше започващия ден за нова любов. Пукълът отваряше червеното си око в ливадите и бели маргаритки си говореха за нежните ръце на влюбени момичета.

В китката пристигна съпругът на кадънката и не я намери в гнездото си. Той попита косовете, не виждат ли я някъде там от високото. Те не отговориха нищо, защото името на падналата кадънка обиждаше благонравието им. Тогава той се качи на върха на кавака и дълго я вика:

— Кадо, кадънке, де си, миличка?