Читать «Моите приятели» онлайн - страница 2

Сойката, като всяка глупава птица, която не разбира умен разговор, само викаше отстрани:

— Глупци! Глупци!

А червеношийката скачаше на един самотен трън отстрани и свиреше с въздишка:

— Боже, колко обичам този врабец! Колко е лош и колко го обичам!

Кадънката го гледаше умилено и, като побутваше своя ревнив пъстрьо, казваше наивно:

— Какъв духовит и безгрижен врабец — за нищо не иска да знае.

— Остави го тоя безнравственик, той няма никакво бъдеще. Виж, как е почерняла яката му, — отговаряше треперящ от завист мъдрият съпруг на кадънката.

— Напротив, милички, той е облечен, според мене, с голям вкус. Виж, какъв хубав тъмночервен цвят имат крилата му, като кожичката на узряла вишня. Виж погледа му, виж колко е весел. Нима не ти се нрави?

— Да, да, — писваше треперящ от ревност съпругът. — Аз зная, че ти го харесваш, зная много добре и не искам да ми го доказваш. Да, не искам.

Гласът на влюбения притреперваше. Очите му се наливаха. Той хвръкваше настрана, да не видят сълзите и слабостта му.

На бедната кадънка й ставаше мъчно. Тя бързо отиваше при него, намираше го във вейките и го обсипваше с нежности и мили чуруликания.

Той, стопен от ласки, молеше за прошка със сълзи, и наричаше своята пъстра кадънка с хиляди хубави и мънички имена.

— Мила, миличка! Ти, мъничка частица от небесната дъга, дошла при мене с някой слънчев лъч! Ти, за която бог създаде семките на слънчогледа! Прости ми, кадо, кадънке моя, не ми се сърди! Не се сърди на твоя ревнив и лош мъж. Вярвай, моя малка пъстрокрилке, страдам ужасно, че те обидих, но това е от любов, от ревност. О, ако зная, че ти няма да ми простиш, аз сам ще се предам в ноктите на сокола!

— Прощавам, прощавам, прощавам ти, мили! О, не говори така! Твоята мъничка кадънка знае, че ти си глупав, и ти прощава.

Тия истории се повтаряха всеки час.

Като ги чуваше кукувицата, която беше птица учена и върла защитница на свободната любов, казваше им право в очите:

— Фю — нещастници, вашата глупава любов ме отвращава!

— Ами ти? Ти, която подлъгваш чуждите мъже с користна цел и подвеждаш жените им! — изкрещяваше към нея сойката с предран от ненавист глас.

Кукувицата се изсмиваше пренебрежително и хвръкваше с думите:

— Предразсъдъци, предразсъдъци!

— Amour! Amour! — казваше по френски гълъбът от своето старо дърво, и пак потъваше в размишление.

Тук често идеше и един черен кълвач, педант до костите. Той минаваше за учен. Беше доктор на философията, държеше речи по естетика, мразеше врабеца и говореше вдъхновено за славеите, по чиито дървета събираше мравки. Своята дълбока наука и всичките си знания той беше добил от безчислените писмена, които времето чертае по корите на старите дървета и по йероглифите, които хората дращят по сивите обвивки на каваците.