Читать «Много след полунощ» онлайн - страница 3

— Не искам да размахвам юмруци — прекъсна го Латинг, наведен край покритата фигура отзад. — Просто искам човешка дума, искам да погледнете по друг начин, а не като в месарница. Ако някой ден стана като вас, равнодушен, безразличен, дебелокож и корав…

— Не сме корави — замислено промълви Карлсън, — а сме се аклиматизирали.

— Аклиматизирали, да бе. А кога ще станете безчувствени?

— Хлапе, не ни обяснявай какви ще станем, без дори да имаш представа какви сме. Боклучав е всеки доктор, който скача заедно с всеки пациент в гроба. Всички са минали през това и никой не се отказва да живее и да се радва на живота. Излез от гроба, хлапе, оттам нищо няма да видиш.

Настъпи продължително мълчание. Накрая Латинг заговори, обръщаше се предимно към самия себе си.

— Колко ли време е била сама над пропастта? Час, два? Сигурно е било шантаво да стоиш там, да гледаш надолу към огньовете и да знаеш, че ще сложиш край на всичко това. Сигурно е била на танци или на плажен купон и е скъсала с приятеля си. Сигурно момчето утре ще се появи в участъка да я разпознае. Не бих искал да съм на неговото място. Как ли ще се почувства…

— Да — отвърна Морено. — На сутринта всичко изглежда по-добре.

— Опитай се да го кажеш на влюбено момиче — каза Латинг.

— А мъжът — обади се Карлсън, докато палеше нова цигара, — просто се напива, казва майната му на всичко, да не е луд да се убива заради жена.

Известно време пътуваха мълчаливо покрай малките крайбрежни къщички. Бе много късно и само тук-там се виждаха единични светлини.

— Може би е била бременна — обади се Латинг.

— Случва се.

— И когато приятелят й е избягал с друга, просто му е взела въжето и се е качила на скалите — каза Латинг. — А сега ми кажете, това любов ли е, или не?

— Това — отвърна Карлсън и присви очи в тъмното — е вид любов. Но не се наемам да кажа какъв точно вид.

— Именно — каза Морено зад волана. — Тук съм с теб, хлапе. Искам да кажа, хубаво е да знаеш, че някой на този свят е способен да обича тъй силно.

Отново се умислиха. Линейката се движеше покрай мълчаливите крайбрежни скали и притихналото вече море. Може би двамата в момента си мислеха за собствените си жени и домове, за спящите си деца и за това как преди много години са идвали на плажа, пиели са бира, натискали са се по скалите, лежали са на одеяла, свирели са на китари, пели са песни и им се е струвало, че животът ще бъде безкраен като океана. А може пък изобщо да не си мислеха за това. Загледан в тиловете на по-възрастните мъже, Латинг се надяваше или може би само смътно се питаше дали помнят първите си целувки, вкуса на сол върху устните. Случвало ли им се е изобщо да тичат по пясъка като разярени бикове, да крещят от радост и да предизвикват вселената да ги укроти?

Разбра отговора по мълчанието им. Да, този разговор, тази нощ, този вятър, пропастта, дървото и въжето му бяха помогнали да се докосне до тях; станалото тази нощ се бе докоснало до тях. Точно сега сигурно мислеха за жените си в топлите им легла, на много тъмни мили оттук, станали изведнъж невероятно недостижими, докато те карат по покрития със сол крайбрежен път в глух несигурен час, с парче употребявано въже на пода и нещо странно на кушетката зад тях.