Читать «Много след полунощ» онлайн - страница 2

— Тук би могла да е дъщеря ти.

— Няма да ме хванеш по този начин, хлапе. Това не е моята дъщеря, това е важното. Не е и твоя, макар че по думите ти човек може да реши друго. Това е деветнайсетгодишно момиче без име, без чанта, без нищо. Жал ми е, че е мъртва. Ето, това помага ли?

— Би могло, ако го кажеш както трябва.

— Съжалявам. Хвани сега другия край на носилката.

Латинг вдигна своя край, но не тръгна, а остана да гледа фигурата под чаршафа.

— Ужасно е да си толкова млад и да решиш просто да сложиш край.

— Понякога и аз се уморявам — каза Карлсън от другия край на носилката.

— Разбира се, но ти… — Латинг млъкна.

— Давай, кажи го. Аз съм стар. Ако човек е на петдесет, на шейсет, хубаво, на кого му пука. А ако е на деветнайсет, всички плачат. Така че няма нужда да идваш на погребението ми, хлапе. И цветя не ми трябват.

— Не исках…

— Никой не иска, но всички го казват. За щастие, аз съм достатъчно дебелокож. Тръгвай.

Тръгнаха с носилката към линейката. Морено отвори вратата по-широко.

— Господи, ама че е лека — каза Латинг. — Съвсем като перце е.

— Това е дивият живот за вас, балами, за вас, хлапета. — Карлсън се качи в линейката и двамата натовариха носилката. — Надушвам уиски. Вие младоците си мислите, че можете да се наливате като колежански футболисти и да запазите теглото си. По дяволите, ако е така, тя не тежи и четирийсет и пет килограма.

Латинг остави въжето на пода на линейката.

— Чудя се откъде ли го е взела?

— Въжето не е като отровата — отвърна Морено. — Всеки може да си купи въже без рецепта. Това ми прилича на въже за скрипец. Може да е била на някой плажен купон, да се е ядосала на гаджето си, да е извадила въжето от колата му и да си е избрала местенце…

Хвърлиха последен поглед към дървото над пропастта, към празния клон и брулените от вятъра листа, след което Карлсън слезе, обиколи линейката и седна отпред при Морено, а Латинг се качи отзад и затвори вратата.

Потеглиха по тъмния склон към брега. Океанът с гръм полагаше, сякаш карта след карта, белите си вълни върху тъмния пясък. Известно време пътуваха мълчаливо и гледаха как отпред като призраци се мятат светлините на фаровете. Накрая Латинг заговори.

— Смятам да си потърся друга работа.

Морено се разсмя.

— Е, хлапе, май не се задържа дълго. Обзалагах се, че няма да издържиш. Но ще ти кажа нещо. Пак ще се върнеш. Няма друга работа като тая. Всички останали са отегчителни. Вярно, от време на време ти прилошава. И с мен се случва. Мисля си — ще напусна. Почти го правя. А после се стягам. И ето ме все още тук.

— Е, значи ти понася — отвърна Латинг. — Но на мен ми беше достатъчно. Вече не съм любопитен. Видях много през последните няколко седмици, но това беше последната капка. Прилошава ми от собственото ми прилошаване. Даже по-лошо — прилошава ми, защото не ви пука.

— На кого не му пука?

— И на двама ви!

Морено изсумтя.

— Ще запалиш ли по една, Карли? — Карлсън запали две цигари и подаде едната на Морено, който дръпна и примигна, продължаваше да кара покрай шумното море. — Това, че не крещим, не викаме и не размахваме юмруци…