Читать «Мимозата» онлайн - страница 3
Пърси Биш Шели
Останаха тамо цветята, тревите,
във сълзи облени и без покровител.
Ведно с тях ветрецът въздишки пророни,
укрил се в гъстите борови клони.
Градината стана нечиста, студена,
кат нейното тяло, от смърт победено:
първо то сякаш бе само заспало,
но скоро превърна се в гледка зловеща,
която и най-храбрият с ужас посреща.
Летящото лято във есен стопи се,
сутрин с мъглите и скреж появи се.
Но слънцето, все още жежко по пладне,
с насмешка пропъждаше вихрите хладни.
Снежинки червени — на рози листата,
осеяха вредом мъха и тревата;
клюмаха лилиите изнурени
като умиращ, който едва стене;
индийски цветя, по-прекрасни на цвят
и на мирис де няма по целия свят,
ден след ден ронеха своите листа
и се стопяваха бавно в пръстта.
Листите, жълти, кафяви, червени,
някои — с бледността на смъртта посивени,
като призраци с сухия вятър летяха
и всяваха в птиците смут и уплаха.
На бурените семенцата крилати
бурният вятър пося по стеблата
на нежни цветя, които със тях
изгниваха долу, във земната прах.
Цветчета в потока — растения подводни,
окапаха от стебълцата си родни;
водовъртежът ги гонеше из водата,
както вятърът — земните им събратя.
Плиснаха тук дъждове; като плет
стеблата преграждаха пътя навред:
цветя, избуяли треви-паразити,
там вехнеха вкупом, едни в други впити.
А доста преди да захване снегът,
започнаха бурени зли да растат:
груби, нашарени с тъмна боя,
като корема на водна змия.
Бодили, отровна бленика, коприва,
а също, таз напаст студена, смрадлива,
що кухи протяга ръце — бучинишът;
и вятър и въздух край него миришат.
Растения, чийто вид отвращава,
със алчност чудовищни клони подават:
бодливи и лепкави, вред насинени,
пъпчиви и с капчици кръв оросени.
Лишеи, гъби и плесен зелена
покриха пръстта овлажняла, студена;
бледни, те сякаш че черпеха сили,
за да израстват, от мъртви прогнили.
Но бързо главите на гъбите падат:
дебелите дръжки стърчат като клада,
където останки от нечия плът
все още потръпват и грозно димят.
Трънаци и бурени — тиня най-гъста,
размътват потока; зле го задръстват
корени на перуники дебели,
те са се като змии преплели.
Витаеха в въздуха тих изпарения,
отровни за нежни цветя и растения:
денем се лутаха, грозно извити;
закриваха нощем дори и звездите.
Насекоми дребни по цял ден летяха
безспирно и все пак — невидими бяха;
щом някоя вейка ужилеха те,
отровени сгърчваше своите листе.
Самотна, мимозата плачеше тихо;
листата й във уплаха се свиха;
сълзите, които обилно проляха,
на клей се превърнаха; залиняха
до едно и окапаха бързо листата;
ветрове й прекършиха скоро стеблата;
във корена сокът успя да се скрие,
като кръв във сърце, вече спряло да бие.
Пристигна и зимата: вятърът беше
камшика, със който тя грозно плющеше.
Смразени, пороите тя окачи
на пояс — верига, която дрънчи,
дъха й — безмълвна окова, с която
пристегна небето, водите, земята.
От вихрите северни тласкана, тя
в колесница величествена долетя.
И ето че бурените уродливи
набързо се свряха в пръстта полуживи;
приличаше тяхното бягство тогава
на призрак, що мигом се в нищо стопява.
Под корените на мимозата плаха
гладни мишлетата полски измряха;
заклещени в голите клони студени,