Читать «Мимозата» онлайн - страница 3

Пърси Биш Шели

Останаха тамо цветята, тревите,

във сълзи облени и без покровител.

Ведно с тях ветрецът въздишки пророни,

укрил се в гъстите борови клони.

Градината стана нечиста, студена,

кат нейното тяло, от смърт победено:

първо то сякаш бе само заспало,

но скоро превърна се в гледка зловеща,

която и най-храбрият с ужас посреща.

Летящото лято във есен стопи се,

сутрин с мъглите и скреж появи се.

Но слънцето, все още жежко по пладне,

с насмешка пропъждаше вихрите хладни.

Снежинки червени — на рози листата,

осеяха вредом мъха и тревата;

клюмаха лилиите изнурени

като умиращ, който едва стене;

индийски цветя, по-прекрасни на цвят

и на мирис де няма по целия свят,

ден след ден ронеха своите листа

и се стопяваха бавно в пръстта.

Листите, жълти, кафяви, червени,

някои — с бледността на смъртта посивени,

като призраци с сухия вятър летяха

и всяваха в птиците смут и уплаха.

На бурените семенцата крилати

бурният вятър пося по стеблата

на нежни цветя, които със тях

изгниваха долу, във земната прах.

Цветчета в потока — растения подводни,

окапаха от стебълцата си родни;

водовъртежът ги гонеше из водата,

както вятърът — земните им събратя.

Плиснаха тук дъждове; като плет

стеблата преграждаха пътя навред:

цветя, избуяли треви-паразити,

там вехнеха вкупом, едни в други впити.

А доста преди да захване снегът,

започнаха бурени зли да растат:

груби, нашарени с тъмна боя,

като корема на водна змия.

Бодили, отровна бленика, коприва,

а също, таз напаст студена, смрадлива,

що кухи протяга ръце — бучинишът;

и вятър и въздух край него миришат.

Растения, чийто вид отвращава,

със алчност чудовищни клони подават:

бодливи и лепкави, вред насинени,

пъпчиви и с капчици кръв оросени.

Лишеи, гъби и плесен зелена

покриха пръстта овлажняла, студена;

бледни, те сякаш че черпеха сили,

за да израстват, от мъртви прогнили.

Но бързо главите на гъбите падат:

дебелите дръжки стърчат като клада,

където останки от нечия плът

все още потръпват и грозно димят.

Трънаци и бурени — тиня най-гъста,

размътват потока; зле го задръстват

корени на перуники дебели,

те са се като змии преплели.

Витаеха в въздуха тих изпарения,

отровни за нежни цветя и растения:

денем се лутаха, грозно извити;

закриваха нощем дори и звездите.

Насекоми дребни по цял ден летяха

безспирно и все пак — невидими бяха;

щом някоя вейка ужилеха те,

отровени сгърчваше своите листе.

Самотна, мимозата плачеше тихо;

листата й във уплаха се свиха;

сълзите, които обилно проляха,

на клей се превърнаха; залиняха

до едно и окапаха бързо листата;

ветрове й прекършиха скоро стеблата;

във корена сокът успя да се скрие,

като кръв във сърце, вече спряло да бие.

Пристигна и зимата: вятърът беше

камшика, със който тя грозно плющеше.

Смразени, пороите тя окачи

на пояс — верига, която дрънчи,

дъха й — безмълвна окова, с която

пристегна небето, водите, земята.

От вихрите северни тласкана, тя

в колесница величествена долетя.

И ето че бурените уродливи

набързо се свряха в пръстта полуживи;

приличаше тяхното бягство тогава

на призрак, що мигом се в нищо стопява.

Под корените на мимозата плаха

гладни мишлетата полски измряха;

заклещени в голите клони студени,