Читать «Мемоарите на Адриан» онлайн - страница 9

Дали ще бъда отнесен от десетата или от стотната криза? В това е целият въпрос. Както пътникът, плаващ между островите на Архипелага, вижда светлите изпарения да се вдигат привечер и постепенно да разбулват брега, така и аз започвам да различавам очертанията на моята смърт.

Известни периоди от живота ми заприличват все повече на празните зали на твърде просторен дворец, който обеднелият собственик вече не обитава изцяло. Престанах да ходя на лов: ако никой друг освен мен не нарушаваше тяхната съзерцателност и игрите им, сърните от етруските планини биха били напълно спокойни. С горската Диана съм поддържал винаги пламенните и непостоянни отношения на мъж с любима. Като юноша ловът на глигани ми даде за първи път възможността да се сблъскам с властта и опасността. Отдавах се със страст на тези занимания и крайностите ми предизвикваха укорите на Траян. Разсичането на дивеча всред една горска поляна в Испания беше първата ми среща със смъртта, с храбростта, със състраданието към живите същества и трагичното удоволствие от мъчението им. Като зрял мъж ловът ме отморяваше от многото тайни борби с противници, твърде хитри или твърде глупави, твърде слаби или твърде силни за мен. Справедливият двубой между човешкия ум и прозорливостта на дивия звяр изглеждаше необикновено честен в сравнение със засадите на хората. Като император ловните излети в Тоскана ми помогнаха да преценя смелостта и достойнствата на висши държавни служители; така избрах или отхвърлих не един сановник. По-късно във Витиния, в Кападокия превърнах големите хайки в празници, в есенни тържества всред горите на Азия. Другарят на последните ми ловни подвизи умря млад и влечението ми към тези бурни удоволствия твърде намаля след смъртта му. Но дори и тук, в Тибур, внезапното пръхтене на елен сред шумака е достатъчно, за да събуди в мен един инстинкт, по-стар от всички други, благодарение на които се чувствувам едновременно и гепард, и император. Кой знае? Може би щадях човешката кръв само защото твърде много бях проливал кръвта на дивите зверове, които понякога тайно предпочитах пред хората. Както и да е, техният образ ме спохожда по-често и аз с мъка се въздържам от безкрайните ловни разкази, които биха поставили на изпитание търпението на моите гости. Наистина споменът за деня, в който бях осиновен, има своя чар, но и споменът за убитите в Мавритания лъвове също не му отстъпва.