Читать «Мелани» онлайн - страница 5

Ако питаш едно куче как се казва, то със сто процента ще ти излае, че не знае. По някакъв очевиден белег или по прищявка на собственика или неизвестен кръщелник, то обаче придобиваше име и честото му слушане водеше до озъзнаване на идентичност. Имената „Кьоравата“, „Клепоушка“, „Свирепата“ най-често достигаше до ушите и. Те обаче не передизвикваха никаква реакция от нейна страна.

Веднъж, шляейки се край автомата за кафе, тя съзря един побелял немлад мъж. Той се бе спрял до автомата, пусна нещо в него и зачака. Мелани забави ход, загледа го със здравото си око и зачака любопитно за да види какво ще стане по-нататък. Това нейно любопитство неочаквано щеше да и създаде ново приятелство сред съществата които най-силно мразеше.

Човекът извади нещо от автомата, поднесе го към устата си и изпръхтя от удоволствие. След това се обърна, видя я, усмихна се и тихичко и гальовно и заговори. Вече споменах, че Мелани имаше нежна и гальовна душа. Мекият тембър, усмивката и благоразположението на тоя човек мигом я завладя. Тя завъртя приветливо опашка, потъпка на място с лапи и несигурно се приближи.

Винаги съм казвал, че приятелите се познават от пръв поглед, по излъчването което носят със себе си. Човекът се присегна към нея. Това стъписа кучката, защото тя позволяваше само на Чико да я гали. Настръхна. Застина. Чакаше удар. Удар обаче не последва. Едно очарователно галене зад ушите я разтопи от удоволствие.

— Кой ти е повредил окото, милото ми? Много лоши хора има на тоя свят!

Мелани слушаше гласа му и с някаква непонятна кучешка чувственост разбираше смисъла на думите.

— Как ли те наричат? Сигурно и име си нямаш. Та кой ли ще ти даде свястно име? Красива си, даже и с това болно око. Хайде да се запознаем… Аз съм добрия! А ти…? Ти ще бъдеш, Мелани! Като Мелани Грифит! Е, не си руса, но си хубавица като нея! Мелани, Мелани, Мелани…

Кучката наостри уши. Тая дума и хареса. Очевидно се отнасяше за нея. Тя го погледна предано със здравото си око, завъртя опашка и лайна радостно.

— Виждам, че името ти хареса! Хайде милата ми! Ела да се разходим!

Двамата тръгнаха един до друг, Побелелия опитваше кафето, а Мелани подтичваше радостно напред и назад както правят всички кучета когато са в добро настроение. От магазина „Нон Стоп“ на моста, Мелани получи половин сандвич. Това беше първия приятелски подарък на Побелелия. Последваха го още много, от вкусни по-вкусни хранителни подаръци. Абе приятелството, в повечето случаи, започва от хубавото съвместно яде, не е ли така? Доказано е, че при хората е почти така. Седнат, хапнат, пийнат и станат приятели. Фактът, че същото се случи между Мелани и Побелелия само доказва тая закономерност. Радостен факт е, че едно осакатено и травматизирано куче, в началото на двайсет и първото хилядолетие, постепенно започна да открива добротата в иначе страшното и свирепо животно известно като „човек“.