Читать «Между вторник и четвъртък» онлайн - страница 2

Седми , осми, девети, десети… единадесети. Стигнаха.

Той не пропусна:

— Хубав ден!

— И на Вас!

Денят обещаваше да е хубав.

* * *

Към десет часа, тя си наливаше второто кафе и тъкмо се канеше да запали цигара, когато на вратата се почука:

— Да?

Тя занемя, но се усмихна:

— Влезте!

Беше той.

— Здравейте отново… — изглеждаше безупречно. Бялата престилка му прибавяше достолепие:

— Имам нужда от помощ!

— И лекарите ли? — попита тя.

— О, да, понякога повече от останалите.

— С какво мога да ви помогна?

— Нещо не се разбираме със здравната каса. Върнаха ми отчета, не бил подреден. — подаде й дискета.

Тя я пъхна във флопито и седна пред компютъра. Докторът обиколи бюрото, хвана с лявата си ръка облегалката на стола й, другата сложи близо до „мишката“ и се наведе към екрана. Компютърът зареди. Ръцете им се срещнаха на мишката.

Неговата върху нейната.

— Ето, тази „икона“. — двата показалеца кликнаха едновременно, той продължи:

— Данните трябвало да са подредени с номера на диагнозата по възходящ ред.

— Веднага ще ги строим — каза му тя, като взе да маркира, да обяснява, да размества кодове и цифри, отново да обяснява.

Той я следеше напрегнато, питаше. Когато всичко бе готово, той каза:

— Малко трудно ще се справя отведнъж, сам.

— Щом има проблем, ще Ви помогна — извади дискетата и я подаде.

Той я взе, като целуна ръката й. Тя се опита да си спомни откога не й се е случвало подобно нещо.

Преди да излезе й каза:

— Длъжник съм Ви.

— Не, не сте.

— Съм… довиждане.

Няколко минути след като си бе тръгнал, тя се отпусна на стола.

Трябваше да излезе, наметна палтото и чак когато влезе в парка се успокои.

* * *

Щом се върна в кабинета си, отвори електронната поща, не беше я проверявала от сутринта. Имаше едно непрочетено писмо. Отвори го. От екрана се посипаха маргаритки. Не беше за вярване… Кой? Между цветята бяха вплетени ситни букви:

„Би трябвало да са истински, но свежите цветя изискват много обяснения пред любопитните.

Ако приемете да ви изненадам, утре вечер ще бъда на две преки северно от дома Ви, в седем часа.

Ще чакам!“

ДЛЪЖНИКЪТ

* * *

— Мамо, много си хубава! Ще излизаш ли? — попито сина й.

— Да, трябва да се видя с представители от една фирма за софтуер и да уговоря по-ниска цена.

— Ще успееш! Изглеждаш много представително.

— Благодаря. Вечерята е в хладилника. Баща ти тази вечер е дежурен. Аз може да закъснея, не ме чакай!

— Добре, чао!

Прати му въздушна целувка:

— Чао!

* * *

Навън беше тъмно и безлюдно. Краката й трепереха в синхрон с потракването на токчетата. На втората пряка разпозна колата и мъжът в нея. Щом зърна, той слезе.

Посрещна я, целуна й ръка, погледна я с онези същите очи. Отвори й вратата, настани я и седна зад волана. Погледнаха се в мрака. Нямаше думи, а и не трябваха. Мъжът завъртя ключа, потеглиха.

Жената свали част от напрежението, щом се отпусна на седалката.

Движеха се извън града. Заизкачваха стръмен път. Фаровете осветяваха разсъблечени есенни дървета. Нагоре, все нагоре. Не питаше къде отиват, остави се той да я води. Спомни си, че на върха имаше малка резиденция, останала от бившето партийно величие. Не беше влизала, там не пускаха кой да е. Стигнаха висок зид. Мъжът натисна бутон от колата и вратата ги пусна. Алея с високи борове ги канеше към вилата. Когато наближиха до нея жената възкликна. Всички прозорци светеха. Някой грижливо бе подготвил всичко.