Читать «Машините на Бога» онлайн - страница 227

Хъч се будеше през няколко минути. Накрая реши, че ако някога й се наложи да мине през нещо подобно (което щеше да се случи, но за това друг път), ще се омете при най-малкия намек за нещо необичайно.

Някъде към пет усети миризмата на кафе. Анджела й подаде чаша.

— Здрасти — каза Хъч.

Драконът приличаше на разгневено петно в небето.

— Много ще се радвам, когато се измъкнем оттук — каза Анджела.

Около слънцето имаше пръстен, а над равнината се стелеше гъста мъгла. На югозапад се беше появила половин луна.

Земята беше покрита с пресен сняг, във въздуха се носеха последните снежинки.

— Голяма излагация — каза Анджела, когато излязоха. — Епохално космическо събитие, а ние трябва да се крием от другата страна на планетата.

— Е, можем и да останем, ако настояваш — каза Хъч.

— Не, нямах това предвид — отвърна Анджела. Качиха се в совалката и тя зае мястото си пред контролните уреди и започна проверката. — Но ми се ще да си имахме кораб, за да можем да излезем в орбита и да гледаме фойерверките.

Хъч включи комуникатора и прибра информацията от „Ашли“. На екрана се появи драконът. Картината вече не беше добра, защото корабът беше много далеч. И продължаваше да се отдалечава.

Анджела си помисли, че основното тяло може да е на повече от един милион километра зад предните частици. Въпреки това продължаваше да им изглежда като гръмотевичен облак. Заплашителен. Мучащ, тътнещ и проблясващ. Но все пак само гръмотевичен облак. Тя се опита да си представи подобно нещо над Храма на ветровете. Какво би разбрала една нискотехнологична раса от всичко това? И се замисли за Строителите на монументи. Защо бяха оставили последната си иронична насмешка? „Сбогом и на добър път. Търсете ни по светлината на окото на хоргона.“

И в този момент разбра.

Комуникационното табло просветна.

— Съобщение — каза Анджела.

На екрана се появи лицето на Дейвид Емъри.

— Здравейте — каза той. — Какво става? Имате ли нужда от помощ?

— Здравей, Дейвид. Къде си? — почти викна Хъч.

Но той не реагира. Тя гледаше и броеше секундите, докато сигналът й пътуваше към него. И току-що родената й надежда умря. Той беше твърде далеч.

Карсън, който тъкмо се вмъкваше през люка, се ухили.

— Я, помощта дошла! Къде са?

Дейвид се усмихна широко.

— Хъч, радвам се да те видя. Аз съм на „Кери Нап“. Какво е това нещо? Какво става?

Хъч му разказа накратко.

— Идваме колкото можем по-бързо.

— Не приближавайте — каза тя. — Стойте настрана, докато данданията мине.

В десет сутринта вече бяха във въздуха.

Всички гледаха дракона: Емъри на „Нап“, Джанет и Драфтс на „Ашли“ и групата на Карсън — на совалката.

Сега картините идваха от „Нап“. Бяха по-ясни от всичко, което бяха получили досега. Делта приличаше на детска топка, която се носи пред космическа стена от черен облак.

Всеки момент щяха да бъдат погълнати.

Огромни фонтани от газ и пара летяха на всички страни; експлозиите избухваха сякаш в различни темпорални измерения. Огнени цветове се откъсваха и отлитаха нанякъде.