Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 6

Запалих двете лампи и застанах пред огледалото, да приведа в ред външността си. За да убия миризмата на алкохол, измих зъбите си и лапнах ментов бонбон. Избръснах се, сресах косата и мустаците си и смених ризата си.

Щом свърших, преместих креслото до вратата, а пред него сложих масичката с една от лампите, другата изгасих. Сетне се сетих за още нещо и донесох един от пешкирите на мисис Ансън, който преметнах на дръжката на креслото. Сега вече бях готов.

Седнах и взех книга в ръка.

Измина повече от час, време, през което не можах да прочета нито ред. Чувах само далечното жужене на разговорите долу и нищо повече.

Най на края долових шум от леки стъпки и веднага скочих на крака. Оставих книгата и метнах пешкира върху ръката си. Почаках, докато стъпките отминат моята врата, и излязох вън.

В мъждивата светлина на коридора се очерта фигурата на някаква жена, която, щом чу хлопването на вратата, се обърна. Това беше една от камериерките, с увита в тъмна кърпа бутилка с топла вода.

— Добър вечер, сър — поздрави ме тя с неохотен реверанс и продължи надолу по коридора.

Влязох в банята и затворих вратата зад себе си, преброих бавно до сто, след което се върнах обратно в стаята.

Седнах и отново зачаках, но този път се чувствах много по-неспокоен.

След няколко минути дочух нови, значително по-тежки стъпки. И този път изчаках да отминат, след което излязох вън. Беше Хюс, който се прибираше в стаята си. Поздравихме се с кимване и аз отново влязох в банята.

Когато се върнах в стаята, започнах да се ядосвам на себе си — толкова сложни приготовления и никакъв резултат. Бях решил обаче да действам докрай и да не изоставям плана си.

Следващите стъпки бяха на Дайкс, който се качваше, взимайки по две стъпала наведнъж. Щастлив бях, че този път не се наложи да потретя маневрата с пешкира.

След още половин час, загубил почти всяка надежда, започнах да се питам дали не бях сбъркал в предвижданията си. Нищо чудно мис Фицгибън да бе настанена в някоя от стаите на мисис Ансън: нямах никакви основания да предполагам, че стаята й е на нашия етаж. Но ето че щастието ми се усмихна. Долових шум от леки стъпки и когато погледнах в коридора, видях гърба на отдалечаваща се висока млада жена. Метнах пешкира обратно в стаята, грабнах куфарчето с мострите, тихо затворих вратата и я последвах.

Дори да беше забелязала, че я следвам, тя с нищо не го показа. В самия край на коридора имаше малко стълбище, жената зави и се заизкачва нагоре.

Бързо стигнах до края на коридора и когато застанах пред стълбите, я видях да пъха ключа в ключалката на вратата. Обърна глава и погледна надолу към мен.

— Простете, мис — казах аз. — Разрешете да ви се представя. Името ми е Търнбул. Едуард Търнбул.

Изведнъж съзнанието за нелепото и глупаво положение, в което се намирам, вирнал нагоре глава, остро ме прониза. Тя обаче не каза нищо, а само леко ми кимна.

— Надявам се, имам удоволствието да говоря с мис Фицгибън — продължих аз. — Нали вие сте мис А. Фицгибън?