Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 32

— Скъпа моя Амелия — започнах аз. — Виждам, че е десет без двайсет и пет, а в десет трябва да си тръгна, но преди това искам да ви кажа нещо.

— Но защо трябва да тръгвате? — прекъсна ме тя и мислите ми мигновено се разпиляха.

— Трябва да хвана влака.

— О, моля ви, не си тръгвайте още!

— Но аз трябва да се прибера в Лондон.

— Хилиър ще ви откара. Ако изпуснете влака, той ще ви откара до Лондон.

— Хилиър вече е в Лондон — напомних й аз.

Амелия се засмя малко невъздържано.

— Бях забравила. Значи, ще трябва да вървите пеш.

— Ето защо трябва да си тръгна в десет.

— Не… Ще кажа на мисис Уотчетс да приготви една стая за вас.

— Амелия, не мога да остана толкова, колкото искам. Утре сутринта трябва да съм на работа.

Тя се наведе към мен и видях как светлината заигра в очите й.

— Тогава сама ще ви закарам до гарата.

— И друга карета ли имате?

— В известен смисъл да. — Тя се изправи рязко и преобърна празната си чаша. — Елате с мен, Едуард, и ще ви закарам до гарата с Машината на времето на сър Уилям.

Тя взе ръцете ми в своята и почти ме завлече до вратата. Засмяхме се. Трудно ми е да опиша сега какво се случи тогава, защото опиянението от алкохола, колкото и слабо да е, пречи да се държиш както трябва. За мен лично веселостта на момента бе причина да отстъпя.

Докато тичахме по коридора, казах на Амелия:

— Пътувайки във времето, няма да мога да стигна до гарата.

— О, да, ще стигнете.

Влязохме в лабораторията и затворихме вратата след себе си. Електрическите лампи не бяха изгасени и под ослепителния им блясък нашето приключение придоби по-различни очертания.

— Амелия — обадих се аз, опитвайки се да я възпра. — Какво смятате да правите?

— Това, което обещах. Ще отидем на гарата.

Изправих се пред нея и взех ръцете й в моите.

— И двамата пийнахме малко повече — започнах аз. — Моля ви, не се подигравайте с мен. Не вярвам да имате намерение да пуснете в действие машината на сър Уилям.

Ръцете й стиснаха моите.

— Не съм толкова пияна, колкото си мислите. Весело ми е, но говоря съвсем сериозно.

— Тогава нека веднага се върнем във всекидневната.

Тя се обърна с гръб към мен и пристъпи до Машината на времето. Улови единия от лостовете и в същия миг Машината се затресе като преди.

— Нали чухте какво каза сър Уилям — каза тя. — Времето и пространството са неделими. Няма нужда да тръгвате след няколко минути. Макар Машината да е конструирана за пътуване в бъдещето, тя може да прекосява и пространствени разстояния. С две думи казано, освен че може да пропътува хиляди години, може да бъде използуване и за по-прозаично пътуване, като например да откараш един приятел до гарата.

— Пак се шегувате — обадих се аз. — Не съм убеден, че Машината може да пътува и във времето.

— Но това вече е доказано.

— Не и пред мен.

Тя ме погледна, лицето й отново беше сериозно.

— Тогава позволете ми да ви покажа.

— Не, Амелия! Би било безразсъдно да пускате Машината в действие!

— Защо, Едуард? Зная какво да направя… Толкова пъти съм наблюдавала сър Уилям да я изпробва.