Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 12

— Като че не ви е много приятно да чакате тук? — попита ме тя.

— Бих предпочел да си отида — отвърнах аз притеснен. — Но мисля, че сте права. Никак не държа да срещна мисис Ансън точно сега.

— Тогава опитайте се да се поотпуснете.

— Мис Фицгибън, ще се чувствам много по-спокоен, ако си облечете роклята отново — казах й аз.

— Но под халата си съм по бельо.

— Въпреки това.

Влязох в банята за малко и когато се върнах, тя пак беше облякла роклята си. Косата й беше все така разпусната и на мен лично лицето на младата жена, обгърнато от косите й, много повече ми харесваше.

Настаних се в креслото и тя каза:

— Мога ли да ви помоля за още една услуга, без да се стряскате повече?

— За какво става дума?

— И за двама ни ще бъде по-леко, ако през следващия час се обръщате към мен с малкото ми име. Казвам се Амелия.

— Зная — отвърнах. — Чух, че така ви нарече мисис Ансън. Моето име е Едуард.

— Колко много държите на протокола, Едуард!

— Не мога да се променя. Така съм свикнал.

Напрежението постепенно ме напускаше и се почувствах безкрайно изморен. Съдейки по начина, по който мис Фицгибън, или Амелия се бе отпуснала в стола си, тя не бе в по-добро състояние. Изоставянето на официалните обръщения също ни облекчи, нахълтването на мисис Ансън сякаш помете обичайния етикет. Бяхме преживели заедно сериозно премеждие и бяхме оцелели, а перспективата за възможната катастрофа ни сближи.

— Как мислите, Амелия, дали мисис Ансън, заподозря моето присъствие? — попитах аз.

Тя ме погледна проницателно.

— Сигурна беше, че сте тук.

— Значи ви компрометирах!

— Аз съм тази, която ви компрометира. Аз измислих номера с преобличането.

— Много сте пряма — казах аз. — Струва ми се, досега не съм срещал човек като вас.

V

Сега, когато най-лошото бе отминало, а за последствията временно можех и да не се замислям, изведнъж си дадох сметка, че преживяното създаде между нас близост, която ми беше много приятна. Седяхме близо един до друг в полутъмната топла стая, сгрети от коняка; газената лампа хвърляше мека приятна светлина върху лицето на Амелия. Всичко това насочи мислите ми в посока, съвършено различна от обстоятелствата, предшестващи този момент. Амелия ми се струваше чудно красива, с невероятно самообладание, а мисълта, че след половин час ще трябва да си отида, отхвърлях бързо и с неудоволствие.

В началото аз поведох разговора и разказах на Амелия някои неща за себе си. Обясних й, че скоро след като завърших училище родителите ми се изселиха в Америка и от този момент нататък живея сам и работя при мистър Уестърмен.

— Никога ли не ви се е искало да заминете с родителите си в Америка? — попита Амелия.

— Много пъти се изкушавах. Те често ми пишат и по всичко личи, че Америка е една изключителна страна. Чувствам обаче, че твърде слабо познавам Англия и ми се ще, преди да отида при тях, да поживея тук самостоятелно.

— Сега по-добре ли познавате Англия?

— Едва ли — отвърнах аз. — Макар повечето дни от седмицата да съм вън от Лондон, по-голяма част от времето си прекарвам в хотели като този.