Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 110

Така се развълнувах от тази чудесно проведена атака, че изведнъж усетих как викам от възторг!

За съжаление битката не се решаваше от елиминирането на един от противниците, факт, който чудовищата пилоти явно добре разбираха, защото, без да се бавят, се насочиха към следващата си жертва.

Те за втори път атакуваха в гръб и щом лъчите бяха пуснати в действие, следващият защитник беше отстранен също така блестящо, както и предишният.

Подобен късмет не продължава дълго. Едва втората вража машина беше паднала и пред нас се изправи трета. Вниманието на нейния пилот обаче явно вече беше насочено към нашата група и щом се спуснахме в нова атака, гигантската кула отговори с огън.

Онова, което последва, стана за няколко секунди, но въпреки това мога да го опиша подробно, сякаш е траяло дълги, дълги минути. Вече споменах, че атакувахме в редица; кулата, на която се намирах, беше най-отдясно. Ударът на вражето оръдие попадна с най-голяма сила върху средната от трите кули и тя мигновено експлодира. Силата на изстрела обаче беше толкова голяма, че ако не бях спрян от ствола на оръдието, положително щях да изхвръкна от перилата. Моята кула пострада от ударната вълна, което веднага пролича от накланянето й, и здраво уловен за цевта на оръдието до мен, всеки момент чаках да се сгромолясам долу.

Третият член на нашата група не беше пострадал и насочи неспирния си огнен лъч към горната част на защитника, бързо приближи към него, но за съжаление без никакъв резултат. Атаката беше отчаяна и чудовището, което пилотираше кулата, вероятно беше съвсем наясно за неминуемата си гибел. Вражата кула отговори с изстрел от огнедишащото си оръдие, а нашата кула се хвърли самоотвержено в краката на врага. В мига, в който се докоснаха, мощен електрически заряд се освободи и двете машини се сгромолясаха на земята, докато краката им не спираха да се движат, макар и във въздуха.

Единствената ми грижа по време на техния двубой беше как да спася живота си и здраво се вкопчих в механизма, поддържащ оръжието на моята кула, докато самата тя напусна полесражението.

Първият шок от повредата бързо премина и пилотът, съобразителен и жесток, успя да овладее люлеенето. Бясното препускане на машината намаля и с относително по-равномерна крачка, напълно достатъчна да ме изхвърли от мястото ми, кулата заподскача, отдалечавайки се от битката.

След минута мястото на бойните действия, които все още продължаваха, беше на половин миля зад нас и част от напрежението, натрупало се в мен, започна да отслабва. Едва сега си дадох сметка, че освен лекото жужене на моторите и подрънкваното на поразените метални части цялата битка беше преминала в пълно мълчание.

Нямах представа до каква степен е повредена машината, но винаги когато тежестта се пренесеше върху един от краката, се разнасяше стържене, което не бях чувал преди. Това надали беше единствената повреда, защото имах чувството, че и мощността на захранващото устройство беше намаляла. Използували бяхме момента на сблъскването на двете кули, за да напуснем бойното поле, но сега скоростта на моята кула значително беше намаляла. Не можех да определя точно как се промени скоростта, освен по стърженето в повредения крак, което се чуваше на все по-редки интервали, а и въздухът не свистеше вече край ушите ми.