Читать «Лунно клонче (Японска народна приказка)» онлайн - страница 3

Тримата братя се поклониха един на друг и се изгледаха от главите до петите.

По-малкият се наведе над ухото на средния и му прошепна:

— Загубен човек е нашият брат. Пропилял е на вятъра бащините жълтици. Нищо няма да получи от баща ни.

Бащата беше излязъл на пътната врата и плесна радостно с ръце от удивление, като видя какво имане са докарали двамата му по-малки синове. Той пипаше коприната, гребеше с шепи ориза и цъкаше с език, а в торбичката на най-големия си син не пожела да погледне. Само поклати глава и махна безнадеждно с ръка: „Твоята работа е изгубена!“ — искаше да каже старецът! Но най-големият брат го спря:

— Защо ме отминаваш, тате? Я виж какво съм ти донесъл и като извади кесията, захвана да я изтърсва. Жълтиците заваляха като огнени капки. Насъбраха се съседите.

— Вземете си по една шепа! — подкани ги майсторът на моста. — Моля ви се! Не се срамувайте!

Сетне прибра кесията и призова всички:

— Елате ми на гости да ви почерпя с най-хубавото вино на света. От моята бъкличка.

Насъбра се голяма навалица в бащиния му двор. Разположиха се гостите кой където намери място. А виночерпецът подложи едно камъче и наклони бъкличката. Тя потече като чешмичка. Всеки минаваше край нея и подлагаше чашата си. А най-жадните подлагаха направо шепите си и пиеха ли, пиеха. Всички се развеселиха. Само старият баща изтежко въздъхна:

— Ех, защо не съм по-млад, че да поведа хорото!

Като чу думите на баща си, най-големият брат се досети за лунната метличка, изкара я от торбичката и лекичко го удари по гърба. Тогава стана чудо. Бялата брада на стареца мигом почерня, бръчките по челото му се изгубиха, подмлади се човекът, скочи пъргаво на крака и поведе хорото.

Гостите си глътнаха езиците от почуда. Една бабичка разбута навалицата, отиде при най-големия син, изправи се пред него и рече:

— Дай ми я, баби, тази чудна метличка, ще ида с нея да тупна по гърба моя старец, защото е изнемощял и не може да мърда от мястото си. Ей сегинка пак ще ти я донеса.

Полъга се най-големият брат, даде метличката и прегърбената бабичка я отнесе у дома си. Минаха час-два, а бабичката все още я нямаше. Разтревожи се най-големият брат, отиде за метличката си и що да види: в бабината къща седи един дребен старец, а пред него лежи по корем едно пеленаче и вика:

— Още! Още!

А старецът го тупа с ръка по гърба.

— Къде е метличката! — извика строителят на моста.

— Метличката, която донесе моята бабичка, се изпотроши докато я удрях по гърба. Тя ставаше все по-млада, най-сетне се върна в детските си години, но нямаше насищане. Искаше още и аз я шибах, додето се изпотрошиха и се превърнаха на прах всичките клончета на метличката.

Тъй пропадна вълшебната лунна метличка, която връща годините назад и подмладяваше старите хора.

Някой от вас ще ме попита: какво стана с бъкличката?

Тя се разхожда по трапезите.

А бездънната кесия с жълтиците?

Тя е прибрана в съкровищницата на банката.

Информация за текста

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2009 г.

Издание: Ангел Каралийчев. Приказки от цял свят. Издателство „Пан“, 1998