Читать «Лунно клонче (Японска народна приказка)» онлайн - страница 2

— Оставиха ме сам, но аз ще довърша работата докрай! — си рече майсторът и се залови да нарежда напречните дървета върху гредите. Още една година се труди. Чука, дяла, нарежда. Най-сетне на третата година привърши всичко.

Щом видяха, че мостът е готов, хората потеглиха на тълпи отвъд. Захванаха да разорават целините и да ги превръщат на плодни ниви, напълниха пасищата със стада. Разведриха се набръчканите им чела. Тяхната радост беше голяма.

— Тяхната радост е най-голямата ми награда! — си рече майсторът и легна да пренощува на полянката до самия мост за последен път, преди да се върне в къщата на баща си. Но щом задряма, насън му се яви един старец с бяла брада, бутна го лекичко с тояжката си по рамото и рече:

— Ти, човече, се потруди за хората, ала за себе си нищо не направи. А твоят труд не бива да остава без награда. Затуй аз съм ти донесъл една въдица от тръстика. Изправи се на моста, дето ти го направи, метни надолу въдицата и дръж каквото се закачи. То ще ти бъде наградата. Първия път ще изкараш една кесия, пълна със златни монети. Хванеш ли кесията за дъното и започнеш ли да изтърсваш жълтиците, те ще засипят земята, кесията никога няма да се изпразни. Втория път ще изтегни една бъклица, пълна с най-добро вино. Наклониш ли тая бъкличка и захванеш да я изливаш — виното няма да има свършване. Третия път ще изтеглиш една метличка, направена от клончета на лунно дърво. Удариш ли с метличката някой стар човек — той мигом ще почне да се подмладява. И колкото повече го тупкаш — толкова по-млад ще става. Като изрече тия думи, старецът мина по моста и се изгуби. Майсторът се дигна, потърка с длан очи и съзря в краката си на тръстикова пръчка на въдица. Наведе се, разви конеца й, изправи се на моста и захвърли кукичката в буйните води на реката. Не щеш ли, на кукичката се закачи нещо тежко. Майсторът дръпна пръчката нагоре и измъкна една кесия, пълна с жълтици. Развърза я, захвана да я изтърсва на моста, а жълтиците падаха и нямаха свършване. С разтреперана десница майсторът заметна повторно въдицата. Този път кукичката му хвана една чудесна бъкличка с вино. Отвори й запушалката, надигна я, пи, додето утоли жаждата си, но виното не се свърши и бъкличката все още си беше пълна догоре. Когато за трети път метна пръчката, на въдицата се закачи лунната метличка. Тя сякаш беше направена от нежни коралови клонки.

— Повече нищо не ми трябва! — извика най-големият брат, захвърли тръстиковата въдица в реката, прибра кесията, бъкличката и метличката в торбичката си, метна я през рамо и закрачи към уреченото място, където го чакаха по-малките му братя.

Беше настъпил първият ден на оризовата жетва. Завари братята си спрели на кръстопътя цял керван от коли, натоварени с ориз и скъпоценни платове от тънка коприна.