Читать «Лунен ловец» онлайн - страница 195

— На твое място не бих го казал в негово присъствие — рече той тържествено.

— Виж, просто се пошегувах. Нали знаеш за коктейл „Молотов“? — Сръгах го в ребрата.

— Схванах шегата, Тони. Не съм толкова тъп. Но ти не разбираш. Става дума за същия човек. Живее още от времето на цар Николай. Той е руската мафия и управлява Чикаго с железен юмрук. Не е много приятен човек.

А, това било. Моят свят. Нямах възражения.

Миризмата на Боби издаваше объркване. Продължи да клати глава, докато оглеждаше всеки документ. Обръщаше ги, проучваше ги, изследваше ги срещу приглушената светлина на прозореца. Подаде ми ги с действително ядосано изражение.

— Кой, по дяволите, има ваши снимки и с какво се занимава?

Със Сю се спогледахме изненадано.

— Не си ли ги направил ти?

Отиде до леглото и се опита да грабне кутията.

— Не! По дяволите, дори не познавам някой с толкова власт да го направи. Имаше ли визитка? Каквото и да било?

Свих рамене. Не бях проверил. Позволих му да вземе кутията. Извади хартията и леко я изтръска. Едно листче кацна върху завивките. Сю го взе. Хартията бе плътна и луксозна. Почеркът беше мъжки. Прочете го на глас: „Уредил съм да живееш в Чикаго. Николай ще се отнася добре с теб или ще отговаря пред мен. Платил съм вноската ти. Не му позволявай да ти каже друго.“ Сю лекичко се засмя.

— Подписано е „Лукас Сантяго“. — Гледаше ме любопитно. — Познаваш ли го?

Свих рамене. Не го познавах. Сю погледна Боби. Докато четеше бележката, челюстта му бе увиснала. Бялата кутия, ослепителна върху абаносовата му кожа, падна на земята от внезапно омекналата му ръка. Вниманието на всички присъстващи бе приковано върху разговора ни. Изражението на Бети не се отличаваше.

Боби отвори уста на няколко пъти, преди да проговори:

— Дали го познавам? Да. Всеки Сази го познава. Член е на Съвета. Но ти… откъде…

Нямах отговор.

— Защо не отвориш твоята кутия, Сю? — предложи Бети.

Погледнах я. Изглеждаше толкова изненадана от развоя на събитията, колкото и Боби. Ветрецът отново подухна през отворената врата и разроши косата й. Донесе мириса й право към мен. Ухаеше на лятна гора и сладкарски подправки. Осъзнах колко ми бе липсвал ароматът на чувствата й, докато беше в безсъзнание. Всяко нейно усещане приличаше на слънчев лъч, отразен от кристал наситено и изумително.

Опита се да придърпа голямата кутия към себе си. Все още й беше трудно да се навежда. Направи лека гримаса, затова се пресегнах и поставих кутията в скута й. Беше тежка и дълга почти колкото онези за доставка на рози, но по-широка. Вдигна капака. Върху фината бяла хартия бе прикрепена бележка. Прочете я пред всички: „Ако Чикаго не ти хареса, винаги си добре дошла в Боулдър, Сузи. Заедно с Тони, разбира се.“ Произнасяше думите с изненада и радост.

— Подписана е „Лукас“ — извърна глава към мен и усетих полъха на роса от изумлението й. — Не го познавам, Тони! Защо върши всички тези чудеса за нас?

Всички пристъпиха напред, когато Сю разгърна фината хартия. Под нея имаше, пласт изумруденозелено кадифе. Ароматът на прясно окосено сено — любопитство — подразни носа ми и кихнах няколко пъти. Както и Бабс и Бети. Когато спряхме, тишината бе толкова плътна, че чувах как бият сърцата на всички присъстващи.