Читать «Лужишка народна приказка (Лужишка народна приказка)» онлайн

Страшната котка

Лужишка народна приказка

Преди години Кузликовската воденица била още здрава и добре работела. Сега вече тя е съвсем порутена, заглъхнала и само две от страните и — и то посъборени — се гушат сред бурен и трънаци. Времето е пощадило само дълбокия вир току под някогашното голямо колело, което вече го няма. А тогава във вира се въдели всякакви риби, че и един блатник — воден дух — се бил настанил в най-дълбокото. Той бил нито добър, нито лош, ако, разбира се, не го докачиш с нещо.

Една заран тоя воден дух, като се показал над водата, доловил мирис на нещо вкусно и приятно. Домъкнал се до малката готварница, която била прилепена до гърба на воденицата (сега и нея са я съборили дъждовете и ветровете), застанал на прага и надзърнал. Гледа — воденичарят се суети край пещта над един котел: оттам излизала, значи, тази толкова сладостна миризма.

— Добро утро, съседе! — поздравил водният дух.

— От добро да се не отървеш, съседе — отвърнал воденичарят и никак не се уплашил от нечакания гостенин, защото често бил виждал зелената му брада да се подава от вира.

— Какво нравиш?

— Ами, рибя чорба за закуска си варя.

— Дай и аз да опитам варена риба. До сега все сурова съм ял.

— Влез, влез да ми бъдеш дружина! Има риба и за двама ни — поканил го домакинът и му насипал цяла паница с варена риба.

Вкусил водният дух — много му се усладила. Решил:

— Оттук нататък няма вече сурова риба да ям — само варена.

— Добре, заповядай, когато искаш! — рекъл воденичарят.

И свикнал тоя блатник всяка заран на ранина да идва; буди съседа си и му тика в ръцете куп още жива риба:

— На! Свари я, че съм гладен!

И какво да нрави стопанинът? Става сънен, кладе пещта, чисти рибата и я слага в котела. А през цялото това време гостенинът стои зад гърба му, сумти нетърпеливо — ясно: гладен е…

Днес тъй, утре тъй, додеяло на воденичаря — не може да си отспи. Ама няма как, ще търпи; не бива да сърди съседа си, че може да затлачи улея с кал и камъни и да му спре водата.

И така продължило много време.

Веднъж край воденицата минал мечкар с мечка на синджир; отивал в недалечния град, където имало събор, да показва как мецана на задните си крака хоро играе и всякакви весели работи прави, за да разсмива хората и да ги кара да си развързват кесиите — така мечкарят си изкарвал хляба.

Било вече към залез слънце и той помолил воденичаря да го пусне да пренощува при него. Пък ние вече знаем, че стопанинът бил гостолюбив, а сега още повече се зарадвал — ще има с кого приказка да обърне, да научи какво става по света, защото той от години не бил напускал воденицата. Този гостенин, който весден скита из разни краища и с много хора се среща, сигурно ще му разправи нещо любопитно.

Запрели мечката в готварницата. Воденичарят донесъл нещо за ядене, мечкарят положил шише ракия на масата. Седнали двамата на сладки приказки и разговорки. Като пропели първи петли, чак тогава легнали да спят.

А ето че водният дух пак тропа, буди воденичаря — иска да му приготви закуска. На онзи очите лепнат за сън, ама нейсе, надигнал се с охкане, наклал пещта и рекъл на не канения гостенин: