Читать «Лудостта на владетелите» онлайн - страница 6

Но какво да кажем за онези крале, които не са клинично луди, но страдат от известно умствено неравновесие и в някаква степен дават признаци за анормално поведение, които карат поданиците си да ги смятат за луди? В такива случаи ние очевидно се изправяме пред един проблем, който изниква неизбежно при всяко обсъждане на въпроса за нечия лудост и който трябва да решим за себе си, преди да се захванем с въпроса за лудостта на кралете. Този въпрос гласи следното: какво всъщност означава да си луд? Дали лудостта не е в по-малка степен болестно състояние, а преди всичко отклонение от общоприетите норми на мислене и поведение — нещо като продукт на моделиращите функции на общественото? Дали пък лудите не са хора, които са гледна точка към света и неговите проблеми, която се различава от тази на останалите техни съвременници, като по този начин се самоизолират от обществото и дори протестират срещу естеството на социалната среда, в която са принудени да живеят? „Това, което лудият изрича — твърди Рой Портър в едно свое много проникновено изследване («Социална история на лудостта» — Roy Porter, Social History of Madness. London, 1987, 38–39), — е твърде показателно; то представя света, погледнат под увеличително стъкло или даже е като огледален образ на всичко, което се отнася до логиката (и психологията) на нормалните членове на обществото. То поставя на фокус и на изпитание природата и границите, до които се простира рационалността, човечността и «разбирането» за нормалното.“ „Определянето на нещо като проява на лудост — добавя същият автор — е преди всичко социално обусловен акт, културологично построение… знак, който поставяме върху хора, които проявяват един твърде субективен като характеристика набор от сходства и различия спрямо нас, но които в основата си са или съвсем леко, или по-категорично «различни» или «особени».“

Тази гледна точка не бива с лека ръка да бъде отхвърляна дори само заради това, че границата, която отделя психичното здраве от лудостта е толкова неуловима и неясна. Робърт Бъртън, който през 1621 г. пише своята „Анатомия на меланхолията“ (Robert Burton, The Anatomy of Melancholy), добре осъзнава това и казва:

„Погледнете лудия, обезумял от гняв, със свирепия си вид и ужасен взор, беззащитен в своите вериги, в които лежи окован, бясно да вие, без да знае защо. Добре го погледнете: защото той като в огледало отразява вашия гняв. Запазете мълчание в негово присъствие; защото между вас и него разлика всъщност няма.“

И действително, всеки от нас притежава способността да преминава от света на нормалното в света на лудостта, макар и само за кратко да остава в неговото преддверие. Така става например, когато внезапно избухнем в гняв. И въпреки че е възможно посредством специални електрически импулси, насочени в мозъка, да предизвикаме чувства на гняв, какво всъщност предизвиква тези чувства ние все още не знаем. Затова не представлява изненада фактът, че анжуйските крале на Англия, известни с честите си изблици на гняв, понякога са били наричани „обзети от лудост“. „Той е един от малкото хора — пише живелият през седемнадесети век епископ Хол, — които не са подвластни на никакъв вид лудост.“ Чарлс Дарвин пък веднъж казва: „Баща ми твърди, че между нормалните и лудите има постоянно преливане, защото всеки понякога се държи като луд.“ В този смисъл и лекарят на Разколников от прочутия роман на Достоевски твърди, че „на практика ние всички много често се проявяваме като луди хора само с тази малка разлика, че хората, «които не са с всичкия си», са малко по-луди от нас нормалните. Напълно нормални хора едва ли въобще съществуват.“