Читать «Лошо място (Част І)» онлайн - страница 2

Когато учестеното му дишане се успокои и ударите на сърцето му се забавиха, изведнъж осъзна, че не знае кой е. Знаеше, че се казва Франк Полард, но това беше всичко. Не знаеше на колко години е, с какво си изкарва прехраната, откъде идва, къде отива или защо. От ужас дъхът му секна, после пулсът му отново се ускори и той бързо издиша.

„Светулки по време на буря…“

Какво, по дяволите, означаваше това!

Болката над дясното му око си запробива път през челото му.

Трескаво се огледа наляво и надясно. Търсеше познат предмет или обект — каквото и да е, някаква котва в един свят, станал изведнъж твърде странен. Когато нощта не му предложи нищо, за да го успокои, той се обърна към самия себе си и отново затърси отчаяно, но собствената му памет бе по-тъмна и от алеята.

Постепенно усети, че мирисът на дим е изчезнал, заменен от слабата, но отвратителна миризма на загниващ в кофата боклук. Вонята, загатваща разложение, го изпълни с мисли за смъртта и сякаш смътно му напомни, че той бяга от някого или от нещо, което искаше да го убие. Когато се опита да си спомни защо бяга и от кого, не успя да осветли повече този отрязък от паметта си. В действителност усещането му като че ли се основаваше по-скоро на някакъв инстинкт, отколкото на истински спомен.

Полъхна го вятър. После отново настъпи спокойствие, сякаш мъртвата нощ се беше опитала да се върне към живот, но й се бе удал само един треперлив дъх. Смачкана на топка хартия, понесена от вятъра, изшумоля по тротоара и спря до обувката му.

Последва нов порив.

Хартията изчезна нанякъде.

Отново пълно безветрие.

Нещо ставаше. Франк усещаше, че тези мимолетни пориви на вятъра имат някакъв заплашителен източник, някакво злокобно значение.

Незнайно защо беше сигурен, че след миг ще бъде смачкан от огромна тежест. Вдигна поглед към ясното небе, към студената и черна пустота на вселената и към злостната яркост на далечните звезди. Ако нещо се спускате към него, то той не можеше да го види.

Нощта въздъхна още веднъж. По-силно този път. Дъхът й беше пронизващ и влажен.

Той носеше маратонки, къси бели чорапи, дънки и синя карирана риза с дълъг ръкав. Нямаше яке и изведнъж му стана студено. Въздухът не беше мразовит, просто умерено хладен. Но в него самия имаше студенина, някакъв смразяващ страх и той неудържимо трепереше от хладната милувка на нощния въздух и този вътрешен мраз.

Вятърът замря.

Нощта притихна.

Убеден, че бързо трябва да се махне оттук, Франк се отблъсна от кофата и се заклатушка по алеята. Без определена посока, тласкан единствено от чувството, че това място е опасно и че безопасността, ако такава наистина можеше да бъде намерена, е другаде, той напусна окръжността, осветявана от уличната лампа, и потъна в мрака.