Читать «Лошо място (Част І)» онлайн - страница 17

— Бъди по-търпелива, скъпа — успокояваше я Боби. — Не са динамични като „Дакота & Дакота“. Те са обикновен полицейски екип.

Майкълсън Драйв беше блокирана. По улицата имаше осем полицейски коли и микробуси. В студената нощ пращяха статичните метални гласове от полицейските радиостанции. На волана на една от колите седеше полицай, други униформени мъже бяха заели позиции от двете страни на улицата, още двама охраняваха входа на „Декодин“. Останалите бяха вътре и търсеха Размъсън. Междувременно специалисти от полицейската лаборатория и съдебната медицина направиха снимки, премериха разстоянията и преместиха труповете на двамата нападатели.

— Ами ако се измъкне с дискетите? — попита Джули.

— Няма.

Тя кимна:

— Знам какво си мислиш. „Факир“ е разработен на затворена компютърна система без връзки извън „Декодин“. Но във фирмата има и друга система с модеми и всичко останало, нали? Ако включи дискетите в някой от онези терминали и изпрати данните по телефона?

— Не може. Втората система с външните връзки е съвършено различна от системата, на която е разработен „Факир“. Несъвместими са.

— Размъсън е умен.

— Освен това има нощна блокировка на системата с външните връзки.

— Размъсън е умен — повтори Джули, сетне продължи да се разхожда пред съпруга си.

Ожуленото й чело от сблъсъка с волана, вече не кървеше, но нараняването изглеждаше сериозно. Джули бе избърсала лицето си с кърпичка, но петна засъхнала кръв бяха останали под дясното око и по челюстта. Всеки път, когато Боби поглеждаше към петната или към раната на челото, изпитваше ужас при мисълта какво е могло да се случи на нея, на двамата.

Раната и кръвта по лицето само подчертаваха красотата й — изглеждаше по-крехка и затова по-скъпоценна.

Джули наистина беше красива, въпреки че в очите на Боби беше по-красива, отколкото за останалите. Това беше хубаво, защото в края на краищата той можеше да я съзерцава само с тези очи. Макар и леко прилепнала от влажния нощен въздух, кестенявата й коса беше гъста и както винаги лъскава. Широко отворените й очи бяха тъмни като натурален шоколад. Гладката й кожа бе с естествен тен като карамелов сладолед. Сочната й уста имаше опияняващ вкус. Винаги, когато я наблюдаваше, без тя да усети напрегнатото му внимание или когато не беше до нея и си я представяше, Боби я сравняваше с храни: кестени, шоколад, карамел, сметана, захар, масло. Беше му забавно, но в същото време разбираше дълбокият смисъл на избраните сравнения — Джули му напомняше за храна, защото повече от храната тя поддържаше съществуванието му.

Нещо се раздвижи на входа на „Декодин“ на двайсетина метра от тях в края на алеята с палмите и привлече вниманието първо на Джули, после на Боби. Някой от полицейския екип беше излязъл да каже нещо на охраната отвън. Миг след това единият полицай махна на съпрузите да се приближат.

Когато застанаха до него, той каза:

— Намерили са Размъсън. Искат да го видите и да проверите дискетите.

— Да — съгласи се Боби.

— Разбира се — каза Джули. Гласът й вече не звучеше сексапилно, само твърдо.