Читать «Лошо място (Част І)» онлайн - страница 101

Най-добро указание за съдбата на къщата можеше да се получи от състоянието на дърветата и храстите. Онези от тях, които се намираха най-близо до плочата, бяха или изсъхнали, или съвсем окаяни, и отблизо изглеждаха обгорени. Най-близкото дърво беше без листа и в мократа януарска нощ вкочанените му черни клони навяваха някакви анахронични мисли за Хелоуин.

— Изгоряла е — каза Джули. — После са съборили каквото е останало.

— Хайде да поговорим с някой съсед.

Празното място бе заобиколено от къщи, но светеше само в онази, намираща се от северната страна.

Мъжът, който отвори на позвъняването им, беше около петдесет и пет годишен, висок малко над метър и осемдесет, с посивяла коса и добре оформен сив мустак. Казваше се Парк Хампстед и имаше вид на пенсиониран военен. Покани ги вътре с молбата да оставят мокрите си обувки на предната веранда. Последваха го по чорапи до къта за хранене в кухнята, където жълтите пластмасови мебели нямаше да пострадат от влажните им дрехи, но въпреки това Хампстед ги накара да изчакат, докато покрие с плътни плажни кърпи два от столовете.

— Извинявам се — каза той, — ама си падам малко чистник.

— Къщата беше с под от светъл дъб и модерно обзавеждане и Боби забеляза, че блести от чистота.

— От тридесетте години във флотата ми остана някакъв постоянен респект към рутината, реда и чистотата — обясни Хампстед. — Всъщност мисля, че може би малко се побърках на тема чистота, когато преди три години почина Шарън — съпругата ми. Първите шест-седем месеца след погребението й лъсках жилището основно поне два пъти седмично, понеже по време на чистенето донякъде забравях мъката. Похарчих цяло състояние за препарати, хартиени кърпи, гъби и бърсалки. Да ви кажа, няма на света военна пенсия, дето може да поддържа смахнатия навик, който придобих. Слава Богу, преодолях това състояние. Все още си падам чистник, но поне вече не съм маниак на тази тема.

Тъкмо си бе приготвил цяла кафеварка, така че наля и на тях. По чашите, чинийките и лъжичките не се забелязваше и петънце. Хампстед им подаде две прилежно сгънати хартиени салфетки и се настани на масата срещу тях.

— Да, познавах Джим Роман — каза той, след като те повдигнаха въпроса. — Добър съсед. Беше пилот на хеликоптер във въздушната база край Ел Торо, където беше и моята последна спирка, преди да се пенсионирам. Джим беше дяволски мил човек, от онези, дето биха ти дали и ризата от гърба си, а после биха те попитали дали имаш нужда от пари, та да си купиш подходяща вратовръзка.

— А защо? — попита Джули.

— Да не би да е загинал по време на пожара? — обади се Боби, като си спомни обгорените дървета и почернялата от сажди бетонна плоча.

Хампстед се смръщи.

— Не. Загина шест месеца след Шарън. Точно преди две години и половина. Хеликоптерът му се разби по време на маневри. Беше само на четиридесет и една, единадесет години по-млад от мен. Остави жена, Маралий, четиринадесетгодишна дъщеря — Валери, и дванадесетгодишен син — Майк. Ужасна работа. Бяха задружно семейство и нещастието, случило се с Джим, ги смаза. Имаха някакви роднини в Небраска, но нито един, към когото наистина биха могли да се обърнат. — Хампстед се втренчи покрай Боби в тихо бръмчащия хладилник и очите му се навлажниха. — Така че се опитах да се намеся, да помогна с каквото мога, да съветвам Маралий как да се оправя с финансите, да подложа рамо да се облегне и ухо да изслушам децата, когато имаха нужда от това. От време на време ги водех в Дисниленд и на кино, нали разбирате… такива неща. Маралий често повтаряше, че съм изпратен от Бога, но всъщност аз бях този, който повече имаше нужда от тях, понеже дребните грижи за нея и децата бяха това, което най-накрая започна да отвлича мислите ми от загубата на Шарън.