Читать «Лондонски мостове» онлайн - страница 4

Когато заговори на Дела, щипката за простирано падна от устата на Франсис и се изгуби в тревата.

— Казаха само, че ще ни евакуират. Ще вляза вътре, за да изведа момичетата.

Франсис се затича към своята каравана и въпреки своите стотина килограма в този миг би могла да остави далеч зад себе си немалко почитатели на бягането за здраве.

— Медисън, Брет, хайде и двете веднага навън! Нищо страшно няма да ви се случи, просто трябва да излезете за малко. Дори ще бъде забавно, като на кино. Хайде, размърдайте се, де!

Момичетата, едното на две, а другото — на четири години, се появиха от тясната спалня, където гледаха Роли Поли Оли по канала на Уолт Дисни. По-голямата, Медисън, опърничава както винаги, изкрещя своето обичайно възражение:

— Но защо да го правим? Не искам пък! Много сме заети, мамче.

Франсис грабна мобилния си телефон от бюфета в кухненския бокс, но тогава се случи нещо странно: опита се да се свърже с полицията, обаче не чу нищо, освен пукота от статичното електричество. Досега никога не й се бе случвало да не й отговори отсреща някой раздразнен глас. Какво се е случило, да не би да има ядрено нападение?

— По дяволите! — изруга тя срещу бръмчащия си телефон, след като едва не се разрева. — Какво става тук, по дяволите?

— Ти изрече лоша дума! — изписка Брет, но след това се засмя. Харесваха й лошите думи. Пък и тъкмо нейната майка бе сторила този грях, а на нея й допадаше, когато възрастните правеха грешки. Също като децата.

— Грабнете Съмъркин и Оинк — викна Франсис на момичетата, които за нищо на света не биха напуснали дома без двете си любими кукли, дори и над града да беше надвиснала чума. Франсис се помоли мислено да не се окаже именно това, но кой можеше да знае? Защо армията на САЩ се бе втурнала към този забравен от бога пущинак и размахваше страховитите си оръжия под носа на хората?

Като в просъница успя да чуе подплашените викове на съседите, вече скупчени отвън, които повтаряха на глас същите мисли, които бушуваха в главата й:

— Ама… какво става тук?

— Кой ви каза, че трябвало да напуснем?

— Обяснете ни поне защо?

— Само през трупа ми, войнико! Чуваш ли ме, а?

Последният вик беше на Дъги, нейния Дъги! Сега пък тъкмо той ли реши да им се изрепчи?

— Дъги, върни се в къщата! — кресна Франсис. — Помогни ми за момичетата, имам нужда тук от теб.

Навън проехтя автоматичен изстрел — оглушителен, като ненадейна гръмотевица.

Франсис се втурна към вратата, където бе само преди миг, и видя как двама войници се бяха надвесили над проснатото в прахоляка тяло на Дъги.

О, боже, Дъги не помръдва! — помисли ужасено тя. — О, боже мой! Войниците го бяха застреляли като бясно псе. И то за нищо! Франсис започна цялата да се тресе, а в следващия миг повърна.

— О, мамо! — разкрещяха се момичетата. — Цялата кухня оплеска!

После внезапно един войник с пъпки на брадата изрита външната врата и изкрещя в лицето й:

— Махайте се от тази съборетина! Веднага! Иначе и вие ще умрете. Всичките!

И насочи дулото право в гърдите на Франсис: — Не се шегувам, госпожо, истината ви казвам. Ей сега ще ви гръмна — така, както ви говоря!