Читать «Лондонски мостове» онлайн - страница 18

Отначало Шейфър се опита да отрече, но много бързо го срязаха:

— Точно сега разглеждаме копията от тези снимки. Ето как са проследили вашия „Бронко“ чак до Уелс. И тъкмо заради това ви наредихме да смените колите извън града и да потеглите към Фалън. Просто така, в случай че нещо не потръгне както трябва.

Шейфър не знаеше какво да отговори. Как е било възможно да го засекат насред безлюдната пустиня? И защо Алекс Крос е бил там?

Вълка най-после изригна в бурен смях:

— О, полковник, не измъчвайте красивата си глава с тези въпроси. Трябваше да бъдете засечен. Фотографът работи за нас. Следващият ви контакт е утре сутринта. А тази нощ можете да се позабавлявате във Фалън. Накарайте града да изтръпне. Искам от вас да се поразходите наоколо и да убиете някого в пустинята. Сам ще си подберете жертвата. Свършете си работата. Това е заповед.

16.

С всеки изминал час в мен се трупаше все повече напрежение и огорчение от собственото ми безсилие. Никога досега, през целия си живот, не бях виждал такъв хаос, при това причинен за толкова кратко време.

Почти цял ден след бомбардировката не разполагах с друго, освен с една огромна яма в пустинята Невада и две крайно съмнителни следи. Разговаряхме с около триста от жителите на Сънрайс Вали, обаче никой от оцелелите не знаеше нищо. Не се бе случило и нищо необичайно през дните преди бомбардировката; нито бяха забелязани посещения от външни лица. Не успяхме да открием и армейските камиони, нито да установим откъде са дошли. Всичко, което се бе случило в Сънрайс Вали, просто нямаше логика. Особено присъствието там на полковник Джефри Шейфър, което още повече ни объркваше.

А освен това, засега поне, никой още не бе поел отговорността за злодеянието.

Така изминаха два дни. Вече нямаше какво да правя в пустинята, затова поех по обратния път към дома, към Вашингтон. Там заварих да ме чакат на предната веранда мама Нана, хлапетата, дори и котката Роузи.

Отново вкъщи, в моя толкова приятен дом. Защо досега така и не научих най-важния житейски урок и не си останах тук?

— Това наистина е много мило — отбелязах, докато се изкачвах по стъпалата. — Сформирали сте нещо като комитет по посрещането. Предполагам, че съм липсвал на всички ви, познах ли? От колко дълго сте тук в очакване на вашето любимо татенце?

Нана и хлапетата поклатиха глави в такъв удивителен синхрон, че веднага ги заподозрях в съзаклятничество.

— Радваме се да те видим, Алекс — заговори Нана и най-после лицето й светна в усмивка. Физиономиите на всички засияха. Да, нямаше съмнение, че се бяха наговорили.

— Хванахме те! — провикна се десетгодишната Джени. Беше с плетена шапка, под която висяха плитките й. — Разбира се, че ние сме твоят комитет по посрещането. Много ни липсваше, татенце. Че как иначе?

— Трогна ли се? — подразни ме Деймън, настанил се върху перилото. Той вече бе навършил дванадесет години, но изглеждаше наполовина от тях в тениската си „Шон Джон“ и тесните джинси.