Читать «Лондонски мостове» онлайн - страница 14

В момента Вълка използваше един местен боклук от Лос Анджелис, който се наричаше Федя Абрамцов, а също и жена му Лиза. Федя искаше да се издигне до велик гангстер от мафията, обаче в същото време — ако можеше някак си да се уреди — да води и живот като кинозвезда от Бевърли Хилс. Именно там се намираше къщата на Федя и Лиза, в която сега се помещаваше Вълка, макар че той всъщност я имаше за своя къща — та нали техните пари бяха неговите пари. Ако не бе той, те нямаше да бъдат нищо повече от дребни неудачници с големи амбиции.

Федя и Лиза си нямаха представа, че той е в къщата им. До днес си отдъхваха на тяхното място в Аспен и най-после решиха да се върнат в Лос Анджелис след десет тази вечер.

Каква бе изненадата им, когато свариха във всекидневната, удобно разположил се на дивана, един солидно изглеждащ мъж. Просто стоеше там. Толкова мирно, толкова кротко. Единственото движение, което си позволяваше, бе да стиска ритмично една гумена топка в дясната си длан.

Никога досега не го бяха виждали.

— Кой, по дяволите, си ти? — кресна Лиза още от прага. — И какво правиш тук?

Вълка разпери широко ръце.

— Аз съм този, който ви осигури цялото това чудесно гнездо. А вие с какво ми се отблагодарявате в замяна? С подобно неуважение. Аз съм Вълка.

Федя вече бе чул предостатъчно. Той знаеше, че щом Вълка беше тук, и при това позволявайки да го видят, това можеше да означава само едно: той и Лиза са осъдени на смърт. По-добре да побегне и да се надява на бога, че мъжът е дошъл сам, колкото и невероятно да звучеше това.

Успя да направи само една-единствена крачка, когато Вълка вдигна пистолета си, прикрит зад една от възглавниците на дивана. Много го биваше с оръжието. Простреля Федя Абрамцов веднъж в гърба, а после още веднъж в тила.

— Той е мъртъв. Можеш да разчиташ на думата ми, Лиза — спокойно й съобщи той, макар да знаеше, че това бе само прякорът й. — Лично аз предпочитам Елисавета. Не е толкова масово, нито толкова американско. Хайде, ела и седни. Моля те! — Вълка потупа скута си. — Хайде, не обичам да повтарям.

Момичето си го биваше, хич не бе глупава, но явно бе коварна и опасна като отровна змия. Тя прекоси всекидневната и седна в скута на Вълка. Наистина постъпи така, както той поиска. Браво, добро момиче.

— Харесваш ми, Елисавета. Но какъв избор имам сега, след като не пожела да ми се подчиняваш? Ти и Федя задигнахте парите ми. Не се опитвай да го оспорваш. Зная, че е истина. — Той погледна право в красивите й кафяви очи: — Разбираш ли какво означава „замочит“? Трошене на кости.

Очевидно Елисавета го знаеше, защото изпищя с цялата сила на белите си дробове.

— Е, така вече е по-добре — каза Вълка и сграбчи тънката лява китка на жената. — Днес всичко се развива чудесно.

Започна от най-малкия пръст на Елисавета — кутрето.

13.

Нима бе избухнала война? И ако наистина бе така, то тогава кой беше врагът?

Всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак, беше плашещо и дезориентиращо. А на това отгоре в пустинята сега беше адски студено. Никаква луна не огряваше небосвода. Дали и това не бе част от плана? Какво щеше да се случи? Къде, на кого, защо?…