Читать «Ловецът на спомени» онлайн - страница 2

Независимо от страха, сковал цялото й тяло, на Мишел някак си бе останала неизвестно откъде силица, за да задвижи с труд гласните си струни:

— Преследва ме спомен за бившия ми съпруг. Бях толкова влюбена в него… или тогава поне си мислех, че съм влюбена… че ми липсва страшно… по-лошо е и от кошмар, понеже знаеш, че кошмарът рано или късно ще свърши и ти ще се събудиш… а от това събуждане няма… и няма край… постоянно мисля за него… помня го как загина при един дуел… би се за мен… и противникът му го прониза…

— Продължавай, Мишел — кимна магът. Сега очите му бяха черни… и дълбоки… като бездна, в която просто потъваш, без да се съпротивляваш, понеже знаеш, че спасение няма… Мишел усети как се унася в подобие на транс.

— Обичаше ли го наистина? — изведнъж отсече магьосникът.

— Не… липсва ми, понеже бях свикнала с него… с вечните му обиди… със собственическото му чувство… с пародията му на любов… — Думите се лееха от устата й противно на желанието й.

Изведнъж в ъгъла на стаята започна да се материализира някаква сянка.

— Не спирай да говориш!!! — прогърмя гласът на мага. — Какво си спомняш за него?

— Помня… помня… помня как се запознахме… аз бях малка и исках да избягам от родителите си, а той беше истински воин… нищо, че неговите другари по оръжие не го обичаха… че го наричаха Мухльото… мисля, че тогава се влюбих за пръв път… просто тогава още не знаех, че жената никога не обича… а само привиква повече или по-малко с даден човек… не знаех, че не мога да обичам… а той го знаеше…

Сянката се приближаваше заплашително. По-късно, когато Мишел си припомняше случката с най-малките подробности, въпреки усилията й не можеше да се сети за мига, когато магьосникът атакува. Той се изправи като светкавица, отметна наметалото си и протегна ръце напред. Сянката се дръпна уплашено, но вече бе късно. В стаята сякаш влетя вихър. Дългата коса на мага се вееше като конска грива по време на бесен галоп, жилите по ръцете му бяха изпънати в неистово напрежение, по високото му чело се стичаха едри като сълзи капки пот, а очите му… този път бяха тъмновиолетови и в тях бушуваха хилядолетни бури.

Всичко свърши също толкова неочаквано, както и започна. За миг сянката проблясна с кървавочервен пламък, след което изчезна с миниексплозия. Чашите в бюфета нададоха последен кристален писък, преди да избухнат като неспособно да задържа огромната си любов сърце. Магьосникът се строполи на стола. Изглеждаше грохнал. За пръв път, откакто той бе прекрачил прага й (ако въобще при магьосници може да се говори за такива тривиални неща като „прекрачване на праг“…), Мишел усети всяка една от (според слуховете) над седемте хиляди години, които тежаха на раменете му.

Това продължи не повече от миг. След това Тери Сторн, Вечният Човек, Ловецът на спомени, надигна глава и очите му проблеснаха със същия онзи присмехулен пламък, който Мишел бе забелязала още при запознанството им.