Читать «Ловецът на елени» онлайн - страница 329

— Стойте, хурони! Чакайте, вождове! — викна Джудит, която едва ли знаеше какво казва, обзета от единственото желание да спечели време. — Почакайте още минутка…

Но думите й бяха прекъснати от нещо още по-необикновено. През хуронските редове си проби път тичешком някакъв млад индианец и скочи в самата среда на кръга по начин, който би могъл да свидетелства или за пълна самоувереност, или смелост, граничеща с безумие.

Пет-шест часови все още наблюдаваха от различни места езерото и първото впечатление на Разцепения дъб беше, че един от тях е изпратен да съобщи някаква важна вест. Но движенията на новопристигналия бяха толкова бързи, а облеклото върху полуголото му тяло, подобно на антична статуя, тъй оскъдно, че в първия миг беше наистина невъзможно да се установи дали бе враг, или приятел.

С три скока воинът се намери до Ловеца и само след миг ремъците около неговите крайници бяха прерязани с такава бързина и точност, че пленникът незабавно стана пълен господар на своето тяло. Докато не извърши това, новодошлият не отправи поглед към нищо друго. След това обаче той се извърна и хуроните видяха пред себе си благородното чело, красивата фигура и орловите очи на един млад воин в пълно въоръжение и нашарен с бойните цветове на делауерите. В двете си ръце той държеше пушки, опрял прикладите им в земята. Едната от тях беше „Убиецът на елени“ и докато гледаше смело и предизвикателно тълпата, делауерът успя да предаде това оръжие в ръцете на притежателя му.

Присъствието на двама въоръжени мъже, пък макар и в средата на кръга им, стресна хуроните. Техните пушки бяха струпани край няколко по-далечни дървета и те разполагаха само с томахавките и ножовете си. Но червенокожите имаха достатъчно самообладание, за да не се издадат. Малко вероятно беше само двама смелчаци да нападнат толкова голяма група и всеки очакваше смелата постъпка да бъде последвана от някакво необикновено предложение.

Новодошлият, изглежда, нямаше намерение да ги разочарова. Той даде знак, че желае да говори.

— Хурони — каза той, — тази земя е много голяма. Големи са също така и Великите езера. Отвъд тях има място за хуроните. Отсам има място за делауерите. Аз съм Чингачгук, син на Ункас и сродник на Таменунд. Ето моята годеница, този бледолик е мой приятел. Сърцето ме болеше, когато го изгубих. Последвах го до вашия лагер, за да се уверя, че няма да му се случи зло. Всички делауерски девойки очакват Вах-та!-вах; те се безпокоят, загдето тя се бави толкова. Нека си кажем довиждане и всеки поеме пътя към своя дом.

— Хурони, това е вашият смъртен враг, Голямата змия, когото толкова мразите! — извика Бодилът. — Ако го изпуснете, кръв ще има по следите на вашите мокасини оттук до Канада. Аз съм истински хурон!

При последните думи предателят запрати своя нож към голите гърди на делауера, но с бързо движение Вах-та!-вах, която се намираше близо до подлия индианец, отклони удара и острието на опасното оръжие се заби в стъблото на един бор. В следния миг също такова оръжие блесна в ръката на Голямата змия и се впи в сърцето на предателя.