Читать «Ловецът» онлайн - страница 2

— На грешния етаж си, хлапе — сряза го Уилсън, като посочи вратата. — Това е отдел „Обири и убийства“, тук са големите момчета. Ти вероятно търсиш „Търговски престъпления“ или „Поддръжка“. И двата отдела се намират два етажа по-надолу.

Хънтър кимна:

— Да, знам. Благодаря ви, но се намирам на правилния етаж и в правилния отдел.

Уилсън се изсмя:

— Шегуваш се, нали? Та ти дори не изглеждаш достатъчно голям, за да се бръснеш.

Хънтър не се изненада от скептицизма на детектива. Всеки редови полицай в Лос Анджелис трябваше да прекара поне шест години в борба с престъпността на улиците, преди да му бъде разрешено да кандидатства за детектив. В случай, че успее, му трябваха поне още 4 — 5 години, подплатени от впечатляващо досие и препоръка от капитана, преди дори да му бъде предложено място в елитния отдел „Обири и убийства“. Дори и тогава, тези, които биваха приемани в него, бяха много малко. Отделът се смяташе за върха на служебната стълбица, когато ставаше въпрос да си детектив в полицията на Ел Ей. Уилсън не бе чувал за някой под тридесетте, който да е заемал подобна позиция.

Този факт бе добре известен и на Хънтър. Главната му цел, след като веднъж вече бе приет в редовете на полицията на Ел Ей, бе да стане детектив в отдел „Обири и убийства“. Трябваше да признае, че дълбоко в себе си бе изключително горд, че е успял да мине през всички възможни рангове с подобна завидна скорост.

Болтър съвсем бе забравил за новия детектив, който трябваше да започне работа от този ден. Някакво дете чудо с докторска степен по „Психология на криминалното поведение“, и според това, което му бе казано, отказало назначение във ФБР, за да се присъедини към полицията на Ел Ей.

Капитанът набързо прегледа формулярите. Досието на младия детектив наистина бе впечатляващо и цялата документация изглеждаше в ред.

— Това истина ли е, капитане? — попита Уилсън като посочи Хънтър. — Този голобрад келеш с бебешко лице, приличащ на продавач на библии в евтин костюм, ще се присъедини към отдела?

Хънтър се намръщи и погледна костюма си. Харесваше си го. Беше най-хубавият, който притежаваше. Единственият му.

— Така сочат документите — потвърди капитанът, докато оставяше листите върху бюрото си.

Младежът се обърна към Уилсън:

— Робърт Хънтър — протегна ръка той. — Приятно ми е да се запознаем, детектив…

Детективът пренебрегна подадената от новобранеца ръка.

— Да, сигурен съм, че е така — отговори, като все още гледаше Болтър. — По дяволите, вече започнахме да ги назначаваме директно от детската градина ли, капитане? Толкова ли сме закъсали в отде… — направи пауза, докато очите му се фокусираха върху листа хартия, който преди малко бе оставил върху бюрото. — Проблемът е решен. — И като сви рамене, посегна да вземе бележката.

Капитанът се поколеба за миг и също присви рамене, като че ли искаше да каже: „Защо пък не?“.

Уилсън се обърна към Хънтър:

— Аз съм детектив Уилсън, но ти можеш да ме наричаш „сър“ — каза той, докато му подаваше листа. — Добре дошъл в отдел „Обири и убийства“, красавецо. Наслаждавай се на първия си случай, защото ще става и по-лошо. — Спря, преди да стигне до вратата: — А, да! Направи ми една услуга — отърви се от този евтин костюм. Приличаш на идиот.