Читать «Легло от кости» онлайн - страница 9

— И какво според теб означава това?

— Не знам — сви рамене тя. — Те произвеждат хартия и висококачествени печатни машини.

— Възможна италианска връзка?

— Съмнявам се. Мисля, че онзи, който ти е изпратил имейла, е приел, че няма да можеш да проследиш истинския IP адрес — каза тя и аз се досетих какво следва. — С други думи, няма да определим истинското място, откъдето е бил изпратен…

— Луси — прекъснах я аз, — не желая да предприемаш крайни мерки.

Тя вече ги е предприела.

— Такива безплатни анонимни услуги с лопата да ги ринеш — продължи тя, сякаш не е направила онова, което аз знам, че е направила.

— Не искам да се занимаваш с някакъв прокси сървър в Италия или където и да е — отсякох аз.

— Имейлът е бил изпратен от някой, който има достъп до безжичната мрежа на „Лоуган“ — успя да ме изуми тя.

— От летището?

— Видеоклипът ти е бил изпратен от безжичната мрежа на летище „Лоуган“, на не повече от десетина километра оттук — потвърди тя и нямаше нищо чудно, че разглежда възможността да го е направил някой от „задния ни двор“.

Сетих се за началника на администрацията Брайс Кларк, за Пийт Марино и няколко криминолози в сградата. Служители на КЦК миналата седмица бяха в Тампа, Флорида, на годишната среща на международната асоциация по идентифициране и всички те кацнаха вчера в Бостън горе-долу по същото време, когато този имейл е бил изпратен до КЦК.

— Някъде преди шест часа снощи — обясни Луси, — регистрирал се е в безплатната безжична мрежа на „Лоуган“ — нещо, което пътниците правят хиляди пъти ежедневно. Но това не означава, че той физически се е намирал в терминала или е на борда на самолет. Може да се е намирал в гараж на паркинга или на тротоара, може би на водно такси или на ферибота в пристанището, изобщо навсякъде в обхвата на безжичния сигнал. След като се е свързал, е създал временен имейл акаунт и може би с помощта на софтуер за текстообработка е написал предмета на съобщението, използвайки шрифт Eurostile, след което го е копирал и поставил в имейла.

— Изчакал е двайсет и девет минути, преди да го изпрати — продължи Луси. — Жалко само че си му доставила удоволствието да разбере, че имейлът е бил отворен.

— Как е разбрал, че съм отворила имейла?

— Не е получил уведомление за недоставяне на съобщението — отговори тя. — Което би получил секунди, преди акаунтът му да се саморазруши. Не е имал основание да не допусне, че имейлът е бил получен и отворен. — Тонът й се промени. Онова, което ми каза, звучеше като смъмряне. — Отхвърлянето е мигновено и автоматично, за да се избегне получаването на заразени с вирус съобщения на основния адрес на КЦК — напомни ми тя. — Целта е да се създаде у подателя впечатлението, че имейлът не може да бъде доставен. Но на практика, с няколко редки и злощастни изключения, подозрителните имейли отиват направо в онова, което аз наричам „карантина“, за да мога да видя за какво става дума и да оценя нивото на заплаха — подчерта тя и аз разбрах накъде биеше. — Този конкретен имейл обаче не съм го видяла, понеже не е попаднал в карантината. — Рядкото и злощастно изключение, за което говореше, бях аз. — Защитните стени са приели този имейл за легален, поради съдържанието на полето „Предмет“, което е „На вниманието на главен патоанатом Кей Скарпета“ — каза тя, сякаш вината бе моя, което си беше самата истина. — Нищо, изискващо личното ти внимание, не се маркира като нежелана поща, нито попада временно под „карантина“, защото това беше твое изрично изискване. Противно на моето желание, спомняш ли си? — Тя хвана погледа ми и бе права. — Сега виждаш последиците от съгласието ми да ти позволя да измамиш моята защита.