Читать «Легенда за пазара в Ел Масоа» онлайн

Агоп Мелконян

Легенда за пазара в Ел Масоа

На стръмен площад, прегърнат от напукани глинени стени, беше пазарът на Ел Масоа. Пустинният вятър мъкнеше от континента пясъци, поръждавели от слънцето камили и въздишки. Пъстри чергила танцуваха под протяжните стенания на свирките, шатри вдигаха прашните си поли и тогава блясваха тъжните цветове на керамичната глеч, дървените обувки с върви от овча кожа, медните кореми на тави и кафеници. Под пейките, сред хоровода на затлъстели тъмнозелени мухи, спяха деца и сънуваха хляб без червеи и реки без крокодили.

Той очевидно беше чужденец. Кафявата му риза ухаеше на сапун, имаше силни и спокойни ръце, рижите му коси падаха върху раменете и прегръщаха посребрената му брада. Никой не беше го виждал досега, никой не забеляза кога и как пристигна — може би на кон, може би на птица. Не викаше, не молеше, не убеждаваше; и нямаше за какво — масата пред него беше празна.

„Това е ТОЙ.“ — си казваха всички и мозъците им изплуваха от маранята на леността. „Това е ТОЙ.“ — изтръпнаха жените и целунаха челата на децата си. Никой не знаеше какво означава лаконичното ТОЙ — може би дъжд, може би надежда, може би дом. ТОЙ идва отнякъде и носи нещо със себе си, нещо невидимо, което засега е само обещание.

Когато Джалил тръгна към горния край на площада, децата спряха да плачат, свирките млъкнаха и мъжете взеха ножовете в ръце. При него трябваше да отиде Джалил, защото беше виждал морето, знаеше какво представляват облаците и не се страхуваше от сухия северен вятър.

Джалил застана пред човека с рижите коси, показа му празните си длани и почти минута мълча.

— Откъде си, приятелю? — попита накрая Джалил.

— Не съм оттук.

— Ние всички сме от другаде и за другаде.

Непознатият му посочи с длан пейката до себе си.

— Продаваш ли? Ти сигурно си търговец, дошъл от морето. — каза Джалил.

— Не продавам и не съм дошъл от морето.

— Богат си.

— Богат ли? — попита човекът с рижите коси. — Богат с какво?

— Може би имаш много злато или много жени, не знам. — почти се усмихна Джалил.

— Може би. — каза другият. — И аз не знам.

Джалил си помисли, че дори там, край морето, не беше виждал толкова странен човек. Лицето му беше и тъжно, и весело, а очите — дълбоки, малки, хитри.

— Ти трябва да продадеш нещо.

— Не мога, нямам какво.

— Трябва. — отсече Джалил. — Хората искат да купуват. Хляб, месо, украшения, плат, мазила против болести — каквото искаш, но трябва да продаваш.

Непознатият погледна смълчания пазар, любопитните очи изпод чергилата и забрадките, набръчканите коремчета на децата, тънките ребрени костици и кривите им крачета.

— От какво се страхувате най-много, Джалил?

— Ти знаеш името ми?

— От какво се страхувате най-много?

След час слънцето ще се скрие, ще дотича — самонадеян и дързък — сухия северен вятър, бързият пясък ще плъзне по бавния пясък и пустинята ще заплаче. Всеки ден е като отминалия и като следващия, затова хората тук не бързат.

— Най-много се страхуваме от реката. — започна бавно Джалил. — Реката целува корените с вода, но после става голяма и могъща и открадва плодовете. Най-много се страхуваме от вятъра. Той влиза в нас и ни отвява, превръща скалите в пясъци, домовете ни в хвърчила и думите ни в птици. Най-много се страхуваме от слънцето, защото изсушава децата и изпива водата от кладенците. Най-много се страхуваме от проказата, защото — като развратница — обича всички. Не, най-много се страхуваме от края.